„Напълно в границите на нормалното е всеки индивид да обича себе си. В случаите, когато по рождение страда от някакъв недъг или обезобразяване, или пък те се появяват по-късно, естетическото му чувство въстава и у него се развива нещо като отвращение от собствената му личност. Макар че след време той започва да се примирява с недъзите си, това става само на съзнателно равнище. Подсъзнанието му, което продължава да носи белега на унижението, води до определени промени в цялата му личност и го прави подозрителен по отношение на околните.” /Р. В. Уордикар/
Не е учудващо тогава, че в средите на хората със слухови дефицити е от такова значение отношението на другите. Те сякаш търсят в това отношение потвърждение на собствената си значимост и оставят самочувствието си изцяло в зависимост от оценките на другите за тях. А би било далеч по-добра идея, ако погледът им се насочи в друга посока – да си позволят бягство навътре в себе си, за да могат в тихите стаи на интровертността да се чуят по-добре.
Не е лесно да приемеш нещо, което не харесваш. Особено онова, което си приел за недостатък. Но за да обичаш себе си, е нужно да видиш предимствата му. Всяко случване има за цел да те приближи до мястото, където трябва да стигнеш.
Когато погледнеш коя да е анатомична част от себе си, би ли могъл да кажеш, че всяка от тях си ти? Отделени от теб, само по анатомичните части никой не би могъл да ги разпознае като именно твоите – следователно, няма как твоята същност да се отъждествява с части от тялото ти. В този смисъл, дори със загуба на определен орган, ти продължаваш да си си ти, толкова цялостен, колкото си бил и преди. И дори повече, защото с приспособяването ще надградиш още към онова, което имаш. Загубата в този случай (приета по силата на сравнението с другите за вид уродство или отклонение от нормата), идва да покаже, че целостта не се губи, и е определяща не формата, която е променлива, а същината, към която е нужно да обърнеш вниманието си.
Не е нужно да доказваш на другите какво си или какво умееш – животът ти би се превърнал в непрекъсната битка за доказване в търсене на най-добрите оценки, които да закрепят самочувствието ти. Би развил непрекъснат глад за внимание от околните, зад който прозира липсата на обич към самия теб. Ако ти се обичаш достатъчно, не би имал потребността да се грееш на топлината на нечия положителна нагласа или внимание, която по презумпция е непостоянна. Ти сам знаеш колко и какво можеш и е достатъчно просто да го правиш – когато правиш нещо, ти твориш, а всяко творение носи в себе си частица от вложената от теб обич. Защото само тя е, която подтиква към съзидание заради самото съзидание, а не заради потребността от оценки. В крайна сметка няма никакво значение дали чуваш или не, а какво съграждаш.
Aко ти имаш достатъчно обич у себе си, би имал съзнанието за собствената си цена и по-леко би приемал факта, че отношението към теб не се дължи на нещо, което нямаш или не си, а просто на това, че искате различни неща и гледате различно на много други с хората около теб.
Самообичта далеч не означава, че ти си арогантен или егоцентричен. Означава да умееш да се грижиш, да поемаш отговорност и да предпазваш самия себе си, да се уважаваш и да се познаваш достатъчно, за да си реалист относно силните и слабите си страни. В крайна сметка, когато имаш смелостта да гледаш вътре в себе си и честно да приемеш онова, което се таи в тъмните ъгли на собствения ти килер, когато можеш да се изправиш срещу тъмнината в теб и да я разсееш, вместо да бягаш от нея, ще установиш, че всъщност ти е светло и леко.
Пожелай си да се обичаш достатъчно, за да светиш. Не е нужно нищо повече.
Автор на текста: Христина Чопарова
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия