Христина Чопарова

Христина Чопарова

Холокост. Една от най-нелицеприятните думи в политически и исторически аспект, която връща спомена за отвратителни събития в историята на човечеството, които никой не би желал да си припомня, изживявайки ги отново. През Втората световна война нацисткият режим на Адолф Хитлер обрича на страховити мъки милиони евреи, хомосексуалисти, хора от всякакво вероизповедание и увреждания чрез човешки геноцид, мащабите на който е трудно да се възприемат. През лятото на 1997 година  двама професори по история от Вашингтонския университет – Дона Райън и Джон Шушман -  провеждат интересно разследване, чрез което откриват в Будапеща петима  души,  оцелели от концентрационните лагери по време на Втората световна война. Те са унгарски евреи. И са глухи.

Благодарение на д-р Лудвиг Гутман много от ранените през Втората световна война преоткриват в клиниката му „Стоук Мандвил” възможностите на телата си и радостта от живота. Провежданите там спортни игри за военноинвалиди се изпълват със състезателен дух. И когато по повод Олимпийските игри през късния юли на 1948 година в Лондон д-р Гутман организира състезание за ранените през войната, на спортната площадка с хъс се подреждат инвалидни колички, за да премерят сили в стрелба с лък. Това е началото на Паралимпийските игри.

Дефлимпикс (наричан преди „Световни игри за глухи”, и „Международни игри за глухи”), са периодични мултинационални спортни събития на Международния олимпийски комитет (МОК), в който глухи спортисти се състезават на високо ниво. За разлика от спортистите в други международни комитети – Олимпийски игри, Паралимпийски игри, Специални олимпиади, Дефлимпия е лишена от звуци (без употреба на стандартният сигналнен инструментариум – стартови пистолети, мегафони за команди или съдийски свирки. Игрите се организират от Международния комитет на спортове за глухи (МКСГ).

Вторник, 07 Юни 2016 03:00

Когато всеки ден е доброта

Животът е пълен с изненади, които вади като вълшебник от магически ръкави. Не бих казала, че изненадите в повечето случаи са от тези, които се харесват. Но пътят към прозренията винаги е осеян с дози болезненост – просто няма друг начин да се събудиш и да прогледнеш за някои неща, без да се случат онези другите, болящите. Просто е – за да оздравееш, трябва първо да преминеш през болестта. А за да останеш здрав, трябва да помниш, че всяка болест се явява сигнал да гледаш, където трябва.

Скъпи приятели и читатели, в статията със заглавие Питай, опитвай и не се обезсърчавай ви разказахме историята на малкия Валери, която баща му сподели с нас. През декември м.г., няколко дни след третия рожден ден на момченцето и след множество проучвания за по-добър информиран избор, родителите му се решават на кохлеарно имплантиране. Трудно решение, но – оказало се – правилното. Поводът за настоящата публикация се дължи на неизказаната радост на родителите му  от първите положителни резултати.

Валери e само на 3 годинки и е от Стара Загора. Малкият е със слухозагуба, която семейството изживява болезнено, предвид факта, че ситуацията е нова за тях, непозната и поради това – в известен смисъл плашеща. Въпросите дали правят най-доброто за детето си, какво трябва да се направи още и търсенето на средства да облекчат стреса за всички се превръщат в страховити призраци. Семейството на Валко предполага, че слухът му е увреден след раждането – от антибиотици или ваксината Пентаксим. Бабата на детето има спомени, че като бебе малкият е реагирал на името си. За историята на един труден избор в кохлеарното имплантиране разказва бащата на момченцето - Петко Нейков.

Четвъртък, 19 Септември 2013 03:00

Трябва да питам мама!

Ако дете под 10 години иска разрешение или се допитва до мнението на родителя си, това е в реда на нещата. Но ако е на почти 30 и се налага да иска позволението или одобрението на мама и тате, това определено е обезпокоително. В настоящата публикация чрез примери се разглеждат ситуации, при които е заличена границата между грижа и контрол от страна на родителя, което от своя страна води до зависимост на детето и страх от самостоятелност. Когато детето е със слухов дефицит и /или със затруднения с говора, обикновено е извинимо и оправдано до него да се намира помощен асистент и още повече, ако това е собственият му родител, за да се чувства то по-спокойно. Но дори в този случай говорим по-скоро за изключения, в които става дума за еднократна, временна и конкретна помощ, при това само когато е наистина крайно необходимо. Но какво се случва, когато тази помощ е перманентна и е начин на живот?

Вторник, 19 Март 2013 02:00

Какво е това на ухото ти?

Слуховите апарати и кохлеарните импланти често привличат вниманието на околните, а също и това на децата. Естественото детско любопитство към тези странни предмети и тяхното предназначение понякога може да предизвика неудобни ситуации. Как да обясните на детето си, когато ви задава въпроси за „машинките”, които носят децата със слухова загуба? Какво да ги посъветвате, ако други деца се интересуват от апаратчетата на вашето дете? Нека видим какво ни показва споделеният опит на родители със слухово протезирани дечица.

Ние всички се учим през целия си живот. Децата със слухова загуба също имат способността да живеят пълноценен и продуктивен живот така, като другите деца. Но те се нуждаят от допълнителна подкрепа, когато учат. Поради загубата на слуха, децата със слухови дефицити трябва да могат да получават обяснения за нещата  от заобикалящия ги свят едно към едно – тоест, да получават пълна информация, а не редуцирана от съображения, че ще я усвоят по-лесно. Това включва практически и малки неща като обяснения за прости действия – това, което ще направим, онова, което ще си купим или къде ще отиваме. Може да отнеме време, но това е необходимо. Важно е детето да има самочувствие, че ще може да се справя само.

Появата на дете е свързано с много трепети и радост, но и с много притеснения за здравето на най-малкия очакван член на семейството. Влияние върху здравето на детето оказват много други и най-различни фактори – психологическата атмосфера в семейната среда, определени хранителни, двигателни и отморяващи навици. Разбира се, не на последно място, и генетичната предопределеност. Когато детето не чува, това обикновено трудно се забелязва в най-ранната му възраст. Децата може да не реагират на звук по най-различни причини - разсеяност, инат, концентрация на вниманието във важни за тях неща. Кога точно се установява, че липсата на реакция се дължи на слухови нарушения, и какво съветват специалистите? "Ние ви чуваме" се допита до проф. д-р Диана Попова и сурдопедагогът Светла Коралска.