Понеделник, 27 Януари 2020 12:31

Генади Лазаров: Въпреки провалите, успехът е неизбежен - важното е да не се отказваш

Публикувана от
Оценете
(0 гласа)

Днешният ни гост е много четящ и много проактивен човек, който търси по-добра реализация извън България. Той е с над 60% слухова загуба и отлично разчитащ по устни. Баща на две деца (син на 16 и дъщеря на 14 г), блогър, градинар, сертифициран масажист, Генади Лазаров е човек с разностранни интереси – от религия до жестов език, който желае да изучи. Докато подготвя документите си за задграничното пътуване, се сблъсква с много въпроси без отговор. Какво се случва, когато на един тежкочуващ човек се налага да разчита по устни чужд език? С какви предизвикателства се сблъсква човек със слухозагуба, когато търси работа в друга държава? Отговорите – в интервюто.

 

Радваме се да Ви посрещнем в „Ние ви чуваме”, г-н Лазаров! Днес ще си говорим за много теми, касаещи редица предизвикателства пред хора със слухова загуба, но преди да започнем, нека позволим на нашите читатели да научат малко повече за Вас.

Здравейте! Родом съм от Шумен. По бащина линия съм от род Лазарови, а по майчина – Коджабашеви. Първите се отличават с инат, упоритост и див нрав (смее се). Коджабашеви пък са благоразумни, внимателни и трудолюбиви. Прадядо ми Христо Коджабашев е бил баснописец. От него съм наследил влечението да пиша кратки мъдрости. Във Фейсбук профила си често публикувам от тях. Иначе съм кръстен на дядо си Герчо. Генади означава „благороден”. Затова и нарекох личния си блог така (blagorodnik.blog.bg, бел. ред). Не че се хваля, просто разбирам какво са искали родителите ми. Слава Богу мисля, че са успели (усмихва се).

Как се появи Тишината в живота Ви и какви са впечатленията Ви от първите срещи с нея? Опитахте ли се да ѝ „избягате” чрез слухов апарат?

Слуха си съм загубил като бебе. Има две версии, които според мен се припокриват. Едната е, че като бебе през нощта съм се изтърколил и съм паднал върху нафтовата печка. Изгорил съм едната си буза и съм развил висока температура. В болницата, за да предотвратят възпаление, са ме лекували с гентамицин. Другата версия е, че обичайно като малък при грип често съм вдигал висока температура - до 41 градуса, и са ме лекували с гентамицин. Слуховият нерв е изгорял или повреден от антибиотика, не се знае точно. До първи клас ме мислеха за бавноразвиващ се (усмихва се). Слухов апарат не съм носил. Рискувах да ми го счупят. От злоба или от келешлък, но като се замисля, май повече от срам. Обикновено срамът е по-голям, все пак апаратът се вижда и така да се каже, издава нещата. А и те гледат като зарàзен. Пак добре, че не са почуквали на дърво пред мен (усмихва се).

Да си от „различните” ученици по времето на соца си е огромно предизвикателство, но и изпитание. С какви изпитания се срещнахте в училище?

От първи до трети клас учих в гр. Губкин, близо до Белгород, в бившия СССР. От четвърти до осми в ЕСПУ „Панайот Волов”. Учих една година в селскостопански техникум. Средното образование завърших в Шумен. Всички са масови училища. Диктовките ми даваха да ги преписвам, защото нямаше как да ги чуя. Училището за мен в този период беше живот с маска. Живеех в два свята. След завръщането от Русия, понеже бяхме изпуснали периода за подаване на документи, ме сложиха в "г" клас - събрани от кол и въже мои връстници от околните села от различен етнос - турци, цигани, арменци и 4 българчета. До 7 клас беше жестока месомелачка – подигравки, присмех, себедоказване. Това, естествено, доведе до затваряне в себе си, до самоизолация. Но помня този период от живота ми с топли чувства - изчетох почти всички книги в Шуменската градска библиотека. Бях в пети или шести клас, не помня вече, когато с горещата препоръка на две библиотекарки ме приеха по изключение от юношеския отдел в отдела за възрастни. Няма да го забравя това време - с една голяма чанта отивах в библиотеката, връщах прочетените книги и я пълнех с други. Бях станал известен с лакомията си за книги (смее се). Та, пред връстниците си бях срамежлив и стеснителен, тих един такъв, който обаче избухва от време на време когато бъде предизвикан крайно, и ги гонеше с първия му попаднал стол, крещейки като дивак. Определено се страхуваха от мен, затова ми бяха дали един подигравателен прякор на турски, който няма да издавам сега, но ме представяше като луд (смее се).

Четенето по устни обикновено не е сложно, когато се познава отблизо артикулацията на говорещия, и в пъти по-лесно, когато е на родния език. Какви чужди езици сте изучавали и как се справяхте с разчитането по устни?

Да, разбира се, много по-лесно е когато е роден езикът. Учех английски, но около шести или седми клас го намразих. Много! Учителката беше млада, неопитна. Подиграваше ми се често, че чета като германец или руснак. Като цяло отношението в училище бе, че не ме галеха с перце, но все пак съм благодарен, че преминах през това, отрано се запознах с човешката същност. След средното образование работих 5 години в шуменския млекозавод, преди да запиша „Техника и технологии по опазване на околната среда” в Русенския университет „Ангел Кънчев”. Там учих немски, но бе по-скоро формалност. Покрай сестра ми бях решил да кандидатствам - къде на майтап, къде по-сериозно. Приеха ме по документи, а и имах по-голям успех от средното. Там отношението бе коренно различно. Всички те уважават, помагат, споделят. Не бях на себе си. Малко преди университета бях започнал да се интересувам от текстовете в Библията, а после понатрупах самочувствие, осъзнах се като пълноценен и нужен човек покрай протестантството – там много се набляга на уважението към човека като Божие създание.

И търсенията Ви в един момент са Ви отвели при масажите и болничната помощ за хора в тежки състояния. Как се стигна до тази посока?

Не бих се нарекъл масажист – помагам основно на приятели, колеги, близки - от над 20 години вече. Имам роднини, някои от които са чекръкчии, масажисти. Като малък съм ги гледал, беше ми интересно. Постепенно с времето, къде с четене, къде с малко практика върху роднини, се научих да разтривам основно глава при главоболие, схванат врат, болки в плешките и длани при настинка. После в течение на близо 4 години разтривах предимно шийно-раменната област на колегите от сиренарския цех в Шуменския млекозавод. След това съвсем други интереси ангажираха вниманието ми - следване в Русе, опит за докторантура, женитба в София, деца и... времето отмина. Участвах спорадично в здравните изложения на ЦАСД като масажист. Исках да помагам на колеги, където работех, но някакво вътрешно усещане ме стопираше. Може да е било от неувереност, страх да не навредя вместо да помогна или пък да не бъда използван - не знам. Важното е, че отмина този период. Курсът се наложи да го изкарам, за да не ме обвинят в това, че опипвам хората. И през 2016 г. в НСА „Васил Левски” завърших курса по класически, източноазиатски и антицелулитен масаж при професор Крайджикова. През 2017 г. бях болногледач в дом за деца с тежки специфични състояния.

Вие сте широко скроен човек с голяма ерудиция, който не се бои да опитва нови неща.  До дни летите за Англия – каква е причината да потърсите реализация извън България?

Сегашната обстановка в България не е благоприятна за семейството ми. За Англия кандидатствах по препоръка на позната, която живее там от дълго време. Работата е "live-in carer", изпращат те където има нужда (постоянно търсят кадри), за колкото можеш да издържиш. В тази сфера burnout-а (пълно физическо и емоционално изтощение, известно като прегаряне, бел. ред) е нещо обичайно. Не бях одобрен за работата като болногледач, но съм решил да подам  документи във фирма, набираща персонал за пакетажен цех, за оранжерии.

Това ни връща към темата за чуждоезиковите курсове и предизвикателствата пред един човек със слухова загуба. Имате ли опит с комуникацията лице в лице с англоговорящи и как решихте за себе си въпроса с езиковата бариера?

Да си призная, когато ме заговорят англоговорящи - не ги разбирам, досещам по скоро по логичен път какво ме питат. Обикновено са искали да бъдат упътени, търсят магазини, музей или интернет клуб. Във връзка с работата, скоро пуснах запитване във всички достъпни форуми за работа в Англия за българи. В него обясних, че аз съм с 60% загуба на слуха. Знам и разбирам добре английски, но комуникацията поне на този етап е възможна само писмено. Винаги уточнявам в CV-то, че недочувам, за да избегна неприятната изненада и дискомфорта в наемащия, че е бил излъган. И попитах къде, примерно, може да кандидатства за работа човек със слухови дисфункции като мен? Към какви организации да се насочи за съдействие? Искам да споделя, че не очаквах толкова много хора да се отзоват с предложения за съдействие, със съвети, с пожелания за успех. Приятно съм изненадан и се радвам на всички тези добросърдечни хора, които ми писаха.

И така, докато търсехте, открихте „Ние ви чуваме”? А жестовият език как се вписва в цялата картина?

Да. Попаднах на сайта при търсенето на информацията за българи със слухова загуба. В „Ние ви чуваме” открих и информация за Кралската асоциация на глухите в Лондон. С жестовия език не съм запознат. Благодарение на вас осъзнах и че би ми било от полза да науча жестовия език, за да мога да комуникирам с пациентите в Англия. Освен това с жестове се премахват езиковите бариери. Следя и английските форуми за езикови курсове. Бих искал обаче да съм полезен с тази информация и на други хора със слухова загуба, които биха се сблъскали със същите въпроси. Въпреки провалите, успехът е неизбежен – важното е да не се отказваш. Хората трябва да търсят, да питат, за да знаят. Винаги има алтернатива. Търсете я!

Разговорът води Христина Чопарова

Снимки: личен архив на Генади Лазаров

 

Прочетена 487 пъти