Понеделник, 07 Юни 2021 12:36

Крум Сираков: чупенето на стереотипи е болезнен процес, но си струва

Публикувана от

Той е основател на клуб за планинско-приложни спортове „Агарта” (Пловдив) и човек с разностранни интереси. Покрай предизвикателството да организира скално катерене за нечуващи и незрящи, е счупил много от стереотипите си по отношение на хората с различна сензорика. Къде се пресича науката за пещерите и тишината, защо адаптирането означава изграждане на близост и как задружността прави невъзможното възможно, разговаряме днес със спелеолога Крум Сираков.

Здравейте! За нас е удоволствие, че сте гост на „Ние ви чуваме”! Нека дадем възможност на нашите читатели да Ви опознаят задочно.

 Здравейте! Казвам се Крум Сираков, на 48 години съм и по образование съм юрист и медиатор. Упражнявам едновременно няколко професии – адвокат съм, организирам и провеждам детски кръжоци, лагери и мероприятия, основно с обучителна и популяризираща спорта и активния начин на живот насоченост. Тясната ми планинско-приложна специалност е спелеологията – дисциплина, която се занимава с откриване, проучване и изследване на пещерите. Пещерите за мен са стара, младежка любов, но сериозно се захванах с тяхната тема през 2013 г. От тогава досега понатрупах опит, походих по експедиции, включително международни - в Австрийските Алпи (или по-скоро под тях, тъй като проучвахме едни пещери там), преминах през поредица от курсове и в крайна сметка, от миналата година вече съм инструктор по спелеология.  

Откъде идва името на клуб „Агарта”?

Името, признавам си, го предложих аз. Когато учредявахме клуба, имаше идеи по въпроса и всеки си „защитаваше“ своята. Аз предложих да е „Агарта”, като разчитах на символизма на това име. Тъй като през годините, в други разни общности, съм се сблъсквал с анахронизми и порядки, които бяха - меко казано - разочароващи, и които варираха от просто надменно отношение, та до откровен булинг (тормоз, бел. ред.), аз поставих това и като име, и като идея на клуба ни. Агарта – подземен свят, според теорията за Кухата земя, е населен от хора алтруисти, чиито приоритети са придобиването на знания и другарското, братското отношение един към друг.

Аз поне един клуб така го разбирам - да се радваш на силния, но и да помагаш на слабия, да подкрепяш този, които има нужда, и да учиш този, който няма, как да подкрепя. Такива неща. Емблемата на клуба показва философията ни достатъчно ясно. При нас йерархия няма. В момента аз съм председател, но при нас председателят е просто пръв сред равни. Всичко решаваме и правим с обсъждане и гласуване. Та, затова е "Агарта" – защото за мен един клуб е преди всичко братство. И много се радвам, че се намерихме с хора, с които мислим в една посока и искаме да работим заедно – и върху себе си, и върху околните, и върху социума.

А защо точно спелеология?

Спелеология… не знам, вероятно си имам някакви личностни психологически особености. Може би е допринесъл и фактът, че допреди няколко години имах сериозен страх от високо, а в пещерата не е като навън, тъмно е и не се вижда колко е високо. Това в кръга на шегата, де. Иначе – наистина не знам. Вероятно някаква изследователска страст се обажда – да идеш на места, където малко хора са ходили, да откриеш нещо, което е съвсем ново – нова пещера например. Егото си е его – иска си от време на време да му купиш по някой сладолед. Между другото, знаете ли, че повече хора са били в Космоса, отколкото в няколкото най-дълбоки пещери на Земята?

Явно небесата привличат повече любознателни, отколкото земните недра. Вие обаче сте открили пресечната точка между науката за пещерите и тишината, след като реализирахте единствения по рода си в България проект за скално катерене, в който са включени незрящи и нечуващи хора. Разкажете ни повече за тази инициатива.

Случайност беше началото на инициативата. Случайност, сбъдната от подходящи хора. Тилка Кайрякова, по онова време председател на Районната организация към Съюза на глухите – Пловдив, беше видяла висящи снимки на Ани Ройдева и беше питала глухи хора дали могат да се катерят. Ани пък попита нас, заприказвахме се и се замислихме… В общи линии се събрахме хора, дето обичат да разсъждават и действат „извън кофража“ – жестовите преводачи Анна Ройдева и Деян Славов, моят приятел и колега Васил Попов, двама катерачи от клуба ни – Мария Златилова и Димитър Кунев, както и доста други. Вероятно пропускам някого и моля за извинение.

В началото имаше крайно, почти паническо отрицание от моя страна – не, това е невъзможно, тия хора не чуват, прекалено опасно е, ще убием някого. Сега осъзнавам, че това не е било толкова страх от обекта на задачата – скалното катерене, колкото от субекта – човекът, който не чува. А всъщност, със слухова загуба или не, човек бива осигуряван и обезопасяван при катерене по абсолютно еднакъв начин. Ако, не дай Боже, стане инцидент, това няма да е защото някой е глух, а защото някой не си е свършил работата – обичайната причина за инциденти. Така мисля сега, след като емоциите са отхвърлени и нещата са пресети и преработени рационално. Но тогава първият ми порив и отговор бяха: „Това няма как да стане!”. После, заедно с приятелите ми, се захванахме сериозно с темата, най-вече с мислене и чупене на стереотипи (два крайно тегави и болезнени процеса).

Неоценима, ама наистина неоценима в тази посока беше помощта на Анна Ройдева, която освен жестов преводач, е и психолог и от много години работи с хора с дефицити. Та тя ни набиваше в главите: „Хора, просто се дръжте естествено. Това са само нечуващи, не са марсианци, канибали или дистрибутори на Орифлейм, които биха ви отвлекли, изяли, или биха ви преследвали до припадък, за да ви продадат крем против косопад!”. Започнахме да се държим естествено и… нещата просто тръгнаха. Това обаче, което ме разтърси и което ще помня до живот, беше една фраза на Ани, казана при поредното ни екипно „гипсиране“ в компанията на глухи: „Ей, стегнете се! Не знам дали схващате, но аз не „адаптирам“ тях към вас, а вас към тях!”.

Ами… стегнахме се. По-точно – отпуснахме се.  И от този момент нататък стана - без преувеличение - весело. Ние понаучихме жестов език, някои от глухите пък ни измислиха прякори… Моят приятел Димитър Кунев, който е с едни такива, бих казал, конфуцианско-мускетарски брадичка и мустаци, беше помолен да си подреже мустаците, защото иначе четенето по устни ставало трудна работа. Мустаците, един вид, му разваляли дикцията. Забавно беше. Когато се похвалих на моите колеги от Федерацията по спелеология какви сме ги намислили, коментарът им беше: „А така, събраха се глухите и лудите, гледайте сега какъв цирк ще стане!”. Тия дни мисля да им спомена, че сме привлекли и незрящите. Вярвам, ще ахнат. (смее се)

Чисто технически – инициативата беше осъществена не само от нашия клуб. За осъществяването ѝ работехме в тясно сътрудничество с едно сдружение, което споменах по-горе, наречено „Асоциация за социална, здравна и правна помощ“. Асоциацията се представлява от моя колега Васил Попов, който е участвал в организирането на мероприятия за катерене, отделно и за каякинг за глухи, а с деца в неравностойно положение и деца в риск работи постоянно. Неоценима помощ ни оказа и българската армия в лицето на пловдивското парашутно поделение. И много, много наши приятели и съмишленици. Много помогнаха! Е, ако някой твърди, че армията не участва в обществения живот, може да му кажете много здраве от мен. Накрая, но не на последно място – нашите двама герои – жестови преводачи - Ани Ройдева и Деян Славов. Те бяха най-важната брънка във веригата на екипа ни. По време на тренировките се шегувахме, че ако ще си троши главата някой, трябва да внимаваме да не е един от тях, защото катерачи и пещерняци има колкото искаш, ние сме конфекция, но висящите жестови преводачи са рядкост. Бутиково изпълнение, така да се каже. Уникати!

Кое е най-голямото предизвикателство, когато организирате толкова екстремни преживявания за хора със сензорни дефицити?

Предизвикателствата бяха доста. Първо – да се съберем достатъчно луди. Второ – това, за което споменах по-горе – да излезем от рамката, от стереотипите. Да се адаптираме ние - тия, дето чуваме, виждаме и минаваме за нормални. Технически, нещата се оказаха почти същите като при чуващите. Е, наложи се нашите жестови преводачи да преминат ускорен курс по използване на алпийска и спелео техника, за да висят паралелно с глухия катерач и да му предават командите на инструктора, но това е единствената разлика. Другото си е същото. А за това, че Деян и Ани се научиха да висят, и не просто да висят, ами и да превеждат висейки, си е - без преувеличение - геройство. Искрено им се възхищавам на отдадеността и на целеустремеността! Много труд и пот хвърлиха.

Всъщност голямото предизвикателство все още ни предстои. То е далеч извън рамките на едно, две или три мероприятия, защото касае визия за години напред. За десетилетие поне. Нашата цел и нашият план, в случая спрямо лицата с дефицити и затруднения, е двете общности -  на мнозинството без и на малцинството с тъй наречените „увреждания”, да се интегрират една към друга. Не едната да се интегрира към другата, а двете да се интегрират една с друга. Интеграцията е двупосочен процес, който изисква съпоставими усилия по пречупване на стереотипите и преодоляване на различни аспекти на стигматизация и от двете страни в процеса. И това не се получава с кампании, лекции и семинари. Лекциите и семинарите, безспорно, биха били полезни на хората, които ще работят с тези общности, също и на техните представители, но те са само обучение за работа с инструмент. Инструментът сам по себе си не работи. Отвертката и гаечният ключ си искат майстор, който да свърши нещо с тях. Не да иде на курс, да му покажат как се работи с тях и след това той да си окачи сертификата на стената, а отвертката и ключа – в долапа. Нужно е ползване на инструментариума. Иначе той е безполезен.

Това е идеята и плана ни -  да се върши работа, която продължава месеци, и с тенденция да продължава и с години, а не да е някакъв кампаниен, еднократен акт, който ден по-късно е забравен и от него няма никакъв ефект. При хората с дефицити и лицата в неравностойно положение е необходимо социализацията да включва не просто „показване на грижа“ по Коледа, Великден и прочее. Такъв вид кампании считаме за не просто слабо полезни, а и за вредни в дългосрочен план. От една страна, те не предизвикват дълготраен ефект  - няма как да помогнеш дългосрочно на някого, затрупвайки го веднъж в годината с шоколад или водейки го на Мусала два пъти годишно. От друга страна, тези кампании създават в обществото илюзията за изпълнен дълг и свършена работа. От трета – създават огорчение и раздразнение у представителите на общностите на хора с дефицити и хора в неравностойно положение.

Тези две последствия – от една страна „измиването на ръцете“, „отбиването на номера“ от страна на мнозинството от социума, от друга – раздразнение и огорчение у малцинството от това, считаме за пагубни в дългосрочен план, защото те имат лош, мултиплициращ се възпитателен ефект.  Едните смятат, че са свършили достатъчно, без това да се е случило, а другите смятат, че спрямо тях се имитира дейност и че отново „нищо няма да стане“. А какво прави с човека обезверяването и обезнадеждаването, е обяснил прекрасно Виктор Франкъл („Човекът в търсене на смисъл”, бел.ред.)  

Интеграцията, следователно, според Вас е въпрос на взаимно сближаване. Какво предопредели избора Ви да се ангажирате основно с деца?

Лична мобилност и адаптираност   –  това не е просто да дадеш на някого техническо средство, бастун или социален асистент.  Това е да му създадеш контакти, приятелски кръг извън  затворената общност на хората като него. Софтуерът, помощните средства, приспособленията и т.н. са нещо безспорно ценно, но недостатъчно. Съществено, по наше мнение, е и този човек да се усети като част от обществото, а останалите хора от това общество да го усетят като близък човек. Близък, не защото е – да речем – с някаква слухова загуба, а защото с него са намерили общи интереси. Дали ще събират марки, ще се изкачват по библиотеки или ще пият бира с цаца – все тая. Важното е едните да виждат в другите хора, с който да си помагат не по навик или защото ще се видят по телевизията, а защото близостта с тях е формирала допълнителна, правилно насочена съпричастност. Не снизходителното, отписващо го като нормална личност съжаление, което може да предизвика, както стана дума по-горе, огорчение, а често направо неприязън.

Визията ни в посока на излизане от този кръг, който считаме за порочен, е реализирането на мероприятия, които да продължават години наред и които касаят основно деца, защото периодът на детството е времето, в което може да се възпитат навици и възгледи, които остават в човека през целия му живот и формират поведението му, което поведение впоследствие формира социума. Считаме, че това може да се постигне чрез постоянни, регулярни съвместни спортни и туристически мероприятия, курсове, кръжоци и прочее занимания, в хода на които децата и младежите с дефицити, както и децата и младежите в неравностойно положение, ще се почувстват значими и ценни както в собствените си очи, така и в очите на социума, на който е по-лесно да се прави, че ги няма. Основно от страх и стъписване. Отговорно мога да посоча тия причини, защото съдя като по себе си в началото.   

По този начин – чрез дългосрочни инициативи и мероприятия се завързват приятелства, хората започват да се търсят един-другиго и извън тях. Отпада необходимостта някой да ги организира. Всеки – и този в условна норма, и този с физически или сензорен дефицит, напуска парадигмата си, обременена от огорчение, безперспективност, чувство за изолация, стигматизация, игнориране на проблема и прочее. И хората си взаимодействат. Правят разни неща заедно. Променят се и променят света около себе си. По този начин се влияе на бъдещето, което всички имаме интерес да е по-добро, защото в него ще живеят децата ни. Казвам „децата ни“, защото според мен чужди деца няма. В този ред на мисли, няколкото мероприятия, в чието осъществяване сме участвали до момента, са само началото. Интересното тепърва предстои. И в него е истинското предизвикателство.

За 1 юни по повод Световния ден на детето предоставихте възможност на малки катерачи да покорят пловдивската библиотека.

Първо, като стана дума за Първоюнския фестивал - искам да благодаря на всички организации, с които заедно внесохме своя дял в организирането и осъществяването на Детския фестивал на знанието и движението – 2021, част от който беше изкачването на библиотеката, защото клуб „Агарта” беше само една от тях. Останалите организатори са Народна библиотека „Иван Вазов“, СНЦ „Асоциация за социална, здравна и правна помощ“, Българска федерация по спелеология, Българската армия (Съвместно командване на специалните операции), Планинска спасителна служба (ПСС), Природонаучния музей, и още и още. Поклон до земята на всички! Прекрасна работа свършихме заедно! И я свършихме, защото бяхме заедно и работехме заедно.

Лесно ли убедихте децата?

Да ги убеждаваме? Бих искал да видя човека, който би успял да ги разубеди! Децата бяха заинтригувани, амбицирани и им беше интересно. Особено като им обяснихме, че не са в училище, че никой не ги изпитва, че на покрива няма копче, което непременно трябва да натиснат, и че кой докъдето иска, дотам се изкачва. Изкачваха се на кое колкото му позволяваха силите. За съжаление, установих, че от физическата дееспособност и от културата на движение на съвременните малчугани има какво още да се желае, но… Това е преодолимо.

Нагледах се и на друго – на родители, които проектираха болните си амбиции и се държаха като нещо средно между треньор по бокс и американски сержант от пехотата: „Давай, давай, можеш, не бъди слабак” (не бъди СЛАБАК, представете си!!!!), „Не се излагай!”, „Не се дръж като мекотело!”, и всичко това пред 100 души народ. Е, ами извинете, ама не се прави така тая работа! Най-малките (имаше например едно тригодишно дете), на които нямаше как да сложим сбруя и да се изкачват сами, ги връзвах за себе си като багаж, и се изкачвах с тях. Ей така, колкото да видят света от 10-20 метра височина. Уморително е доста, но си струва. Хубаво, че мускулите на краката ми не са работници във фирма, че щяха да са си тръгнали без предизвестие още на първия ден на фестивала. (смее се)

Жестовият език присъства в доста от инициативите ви. Вие самият научихте ли го?

Да, жестовият език присъства. Основно обаче, той е ресор на нашите преводачи. Ние, като екип, понаучихме малко, нямаше как. Мога да кажа на някого да не се страхува, че е силен, че съм до него, че няма да падне и прочее. И други неща понаучих – питиета, хранителни продукти, такива неща. Е, преди време вместо „салата от домати“ казах на жестов език „руски домати“, което предизвика всеобщо забавление и смях, на които аз се пулех и гледах не твърде умно, докато не ми припомниха разликата между жеста за червено и този за Русия. Те са близки, знаете… Но пък когато помолих веднъж за бира, ми донесоха бира. Това се оказа, че съм запомнил безпогрешно!

След покоряването на библиотеката в Пловдив и скалите в местността Чудните мостове, какво е следващото приключение, в което ще съчетаете образователното и развлекателното?

Не обичам думата „покоряване“. Тя създава излишно самомнение и фалшиво чувство за значимост, а в някои занимания - в алпинизма и катеренето, например, намалява продължителността на живота. Не съм покорил нищо, освен някои от страховете си. Само някои, и не напълно. Още има да се работи. Винаги има още да се работи! Нали знаете какво отговорил Микеланджело, бидейки на 87 години, когато го питали какво прави? Ancora imparo, отговорил той. Още се уча. И това всичкото, след като е направил статуите на Давид, Мойсей и „Пиета”, след като е изрисувал тавана на капелата на папа Сикст IV, и прочее и прочее. Е, не е като да имаш Инстаграм канал за правилно полагане на фон дьо тен и очна линия, но пак бива като постижения. (смее се)   

На въпроса - голямата ни мечта е един ден да направим детски лагери, в който децата да са 50/50 чуващи и нечуващи. Много си го мечтая това! И не само аз. В тази посока имаме даже пробиви – на първо четене имам съгласието на родителите на десетина чуващи деца за участие в такъв лагер. Което показва, че част от задачата ни е изпълнена – да покажеш, че нечуващите (глухи, тежкочуващи, оглушали) не са от Марс, че са си хора като всички останали, и че чорапите ни миришат по един и същи начин, ако сме небрежни към прането им. Което е страхотно! Така де, не ароматът на чорапите, а пробивът.

Благодарим за смисления диалог, за нас беше истинско удоволствие!

Разговорът води Христина Чопарова

Снимки: личен архив на Крум Сираков

Оценете
(4 гласа)
Прочетена 919 пъти