Какво се е променило и дали? През последната година няма развитие в политиките за достъп до медийно съдържание на хора със зрителни или слухови дефицити. Тези политики следва да ревизират съществуващите до момента понятия за достъп, качество и възможност за перцепции на медийните услуги за хора със слухови и зрителни дефицити. Да инициират създаването на съдържание и приложения. Доколкото е видно в медийното пространство, все още няма въведени субтитри в тв предавания или новини, жестовият език е застъпен инцидентно в телевизионни формати, а специализираното предаване по БНТ се нуждае ревизия на формата си, позволяващ акцентиране върху превода и субтитрите.
За подобни ревизии на политиката за достъп е нужно време, още повече, че България в законодателно отношение все още не е изпълнила някои от изискванията по Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, и все още няма Закон за жестовия език и професионалния жестов превод. Това създава сериозни предпоставки за затруднения на достъпа не само до медийно съдържание, но и до културни мероприятия за хората със слухови и зрителни дефицити. Неотдавна (на 14 септември т.г.), в Европейския парламент в Страсбург, Франция, бе проведено пленарното гласуване на проблематичния Закон за европейска достъпност, който засяга потребители в рисковите групи на хората с дефицити и възрастните хора. Този Закон урежда осигуряването на услуги за достъпност, съобразени със спецификата на дефицитите.
Видно е, че за да се постигне някакъв напредък по отношение осигуряването на достъп до медийно съдържание, са необходими сериозни дискусии и отвореност да се работи в полза на хората в неравностойно положение. Защото – дори дефицитът им да се явява своеобразна „защита” от грубата реалност – е тяхно правото на избор дали да потребяват медийни услуги. Но тези услуги трябва да бъдат налични и достъпни за хората без слух и зрение.
Дали можем да им предложим един по-красив свят, отколкото е този, нарисуван от тяхната различна сензитивност? Осигурявайки им достъп до медийно съдържание, какво биха видели и чули, което да не ги накара да смятат, че можехме и да им го спестим? А спрямо останалите потребители, дали не би било нарушение на техните права и интереси, ако субтитрите и жестовия език „нахлуят” в медийното пространство?
Едно от нещата, които биха предхождали достъпа, е обозначението за него. При наличие на повече от една програма или специализиран канал, подобни обозначения за достъп следва да отграничават спецификата на програмата и за кого е подходяща /препоръчителна. Достъпът до специализирани предавания предполага потребление само от хора със специфични потребности, но все още стои въпроса с останалите потребители и доколко във времена на повсеместна цифровизация е възможно техническото осигуряване на достъп до информация, и доколко това осигуряване нарушава правата на останалите потребители, за които това е ненужно или нежелано. Струва си да се потърси компетентното мнение на Съвета за електронни медии относно етичната страна на политиката за достъп до медийни услуги за хора със слухови и зрителни дефицити.
За последните две години (2015-2017), доколкото на мен ми е известно, не са провеждани консултации на потребителските интереси от страна на БНТ и БНР. Имах удоволствието да се запозная с наскоро публикуваните доклади на фондация „Медийна демокрация” относно журналистическата професия. Проучванията обхващат многопластово и многоаспектно въпроси, свързани с професията и факторите, поради които днес тя е това, което е. Лично за мен бе много обогатяващо да „видя” резултатите, и смятам, че би било интересно БНТ и БНР да инвестират в едно подобно мащабно проучване, но на зрителската и слушателска аудитория. Така ще могат да се преценят адекватно какви са наистина потребностите на аудиторията със слухови и зрителни дефицити, съответно за да се прецени типа на самото медийно съдържание и възможностите да бъде осигурен достъп до него. В крайна сметка, следва да се предлага онова, което се търси, а не да търси какво да се предложи, без значение кой ще го потребява.
Телевизията и радиото като традиционни медии все още са най-прякото средство за достъп на информацията до всеки дом, офис, заведение. Разумно е да не са пренебрегвани интересите на аудитория, която следва да има равен достъп до медийно съдържание заедно с останалите граждани. Жестовият език не е подходящ за телевизионния екран, поне не и по начина, по който е адаптиран у нас. Отдалечеността на екрана пречи да се разчита устната артикулация на преводача, а това затруднява разбирането поради еднаквостта на доста от жестовете. В специализираните предавания следва на голям (или увеличаващ се) екран да стои преводачът (или водещият и преводача, или самият водещ с жестови умения), а репортажите и останалите събития да са придружаващи. В момента е обратното, поради което едно такова предаване не успява да оползотвори максимално трите комуникационни средства – говор, субтитри и жестов език. В резултат у нас няма качествен специализиран медиен продукт за хора със слухови дефицити, който да бъде адекватен на нуждите на потребителите си.
За да започнат някакви промени, неведнъж защитавах и тезата, че е необходимо да се спре употребата на думи, които сами по себе си са погрешни и дискриминативни. „Увреждане” е една от тях. Глухотата и слепотата, както и отделното от тях – сляпо-глухота, са състояния. Това бе изтъкнато и на наскоро проведената в Пловдив Международна конференция по сляпо-глухота „Виж тишината, чуй тъмнината”. Неприемливо е от екрана да се леят определения като „инвалид” (невалиден”), „с увреждания”, „с увреден слух”, и пр.
Похвално е, че в предавания като „Предай нататък” (btv) известно време имаше субтитри, но не бива да се забравя, че без Закон и Наредба, които да легализират употребата на жестовия език, например, нито една медия не е задължена да предлага субтитри или други услуги за достъп, които облекчават потреблението на медийно съдържание от хора без слух и зрение. Препоръчително е и обикновено е въпрос на добра воля.
Субтитрите са другата болезнена тема, която все още не е реализирана по начин, който да улесни възприемането на видеоклипове, тв предавания и кинопродукции от хора със слухови дефицити. Хубава тенденция е, че се засилва продуктивността на българското кино, но не е добре, че то продължава да бъде все така недостъпно за нечуващата публика. От което седмото изкуство у нас губи, тъй като е игнорирало обстоятелството, че голям процент от българската общественост, за която са предназначени продукциите му, няма адекватен достъп до тях. Как тогава се достигаме и достигаме ли се?
Светъл лъч в иначе непроменимата обстановка е киното за незрящи. През март т.г., в рамките на програмата на 21-вия София Филм Фест, два от показаните документални филми са били специално адаптирани за потребители със зрителни дефицити. Това е първоприходство за България, досега не е правено у нас. Идеята е за равен достъп до прожекциите на фестивала, но щом е възможно да бъде осигурено за подобно мероприятие, вероятно би могло и за телевизионни предавания.
Съществуват безкрайно много варианти за разгръщане, и вярвам, че в бъдеще ще се случва, за да могат хората без слух и зрение да си върнат вярата, че могат да следват мечтите си. Няма невъзможни неща, има само неизпробвани.
Автор на текста: Христина Чопарова
Снимка: StockSnap/pixabay.com
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия