Всеобщата декларация за правата на човека е подписана на 10 декември 1948 г., и след края на Втората световна война се явява най-важният документ, чрез който се постулират принципите на равенство, свобода и човешко достойнство. Две години след подписването ѝ, през 1950 г. ООН обявява 10 декември за Международен ден за правата на човека. А документът се превръща в най-превеждания по света. Към 2009 г. са на разположение 472 различни превода на Всеобщата декларация в HTML и PDF формат, включително и като видеа с жестови езици.
За съжаление, правата на хората със слухова недостатъчност са често пренебрегвани, особено в развиващите се страни. Обществени предразсъдъци и бариери пречат на тези хора да се наслаждават в пълнота на правата на човека; за ползвателите на езика на знаците основна пречка е липсата на признаване, приемане и използване на езика им във всички области на живота, както и липса на уважение към културната и езикова идентичност на самоопределящите се като Глухи.
Използваме случая да припомним, че поради характера на слуховия дефицит, в англоговорящите държави хората с тотална глухота (потомствено глухи в глухи семейства, родени без слух в чуващи семейства или изгубили слух в много ранна възраст - до 3 години) се самообозначават като Глухи (главната буква е индикация за принадлежността им към културния ареал на хората без никакъв слух, ползватели на жестов език като основно комуникационно средство). С малка буква "глухи" обозначават всички останали хора със слухов дефицит.
В България нечуващата (или "тиха") общност се състои от три основни културни групи хора със слухова загуба. Според слуховия си статус те са: тежко чуващи (със слухова загуба в късна детска възраст, частична или пълна, настъпила по някаква причина в хода на живота), оглушали (чуващи хора, които по някаква причина са изгубили слуха си и тежко чуващи с прогресирало оглушаване, довело до невъзможност да ползват технически средства) и Глухи (родени без слух, потомствено глухи, много ранно оглушали след раждането или в бебешка възраст).
Какви са човешките права на хората със слухови дефицити?
Право на самоопределение и принадлежност. Добре е да се познават всички специфични културни групи, съставляващи общността на хората със слухова загуба в България, тъй като всяка група ползва свое комуникационно средство, и всяка от групите е носител на различни култорологични, образователни и интелектуални характеристики. Човешко право е зачитането на всяка отделна група. Приравняването под общо определение е нарушение на правото на идентичност.
Право на жестов език. Езикът на знаците във всяка страна е естествен език за ползвателите му от конкретната страна. Най-голямото недоразумение и мит е, че жестовият език е универсален, един и същ във всички страни. В действителност, жестовите езици се различават така, както са различни и говоримите езици във всяка държава. Но всеки жестов език, който се използва в конкретна страна, е част от нейното културно, социално и историческо наследство. За да се запази пълно това наследство, е необходимо и езикът на знаците да бъде признат (легализиран законово) в страната.
Признаването му също е начин да се подобри като цяло езиковото и културно наследство и да се даде по-голямо разбиране за него като такова. Легализацията обаче следва да се подчинява на националните особености във всяка държава. Това означава, че е нужно точно и коректно дефиниране на всички нечуващи като културни групи, както и посочване на техния присъщ език. Нечуващите хора имат право на този език на знаците или друго средство, което познават и използват.
Ето защо е от голямо значение да се познават комуникационните средства на всяка от културните групи в нечуващата общност, за да може всяка от тях да получава достъп чрез максимално разбираемото за нея. Жестовият език бива няколко вида и не е еднакъв за всички нечуващи. Необходимо е легализацията да покрие всички видове знаков език, за да е защитено правото му на ползване от всички нечуващи.
За Глухите лица жестовият език е първото и най-достъпно средство за разбиране на света, за осъзнаване на понятия и възможност за общуване с другите хора. Той е разговорно, подпомагащо овладяването на говоримия език средство, чрез което един изцяло лишен от слух човек постепенно навлиза във всички области на познанието. От вниманието и помощта на всички останали зависи много как и доколко един човек без слух ще се обогати културно и езиково, за да може без проблеми да общува както с хора с различна степен на слухова недостатъчност, така и с чуващи хора. Респективно, да стане пълноправен и равноправен ползвател на всички права, принадлежащи му като човек. Тежко чуващите и оглушалите хора ползват жестовия език по-скоро помощно, в определени случаи, и то в неговата калкираща версия (граматично следваща правилата на книжовния език). Оглушалите хора са ползватели на артикулативен превод (устно декодиране).
Право на билингвистично (двуезиково) обучение. Грамотността сред Глухите деца навсякъде по света е далеч под средното като цяло. Неграмотността и полуграмотността са сериозни проблеми сред хората, които не чуват. Подобно на всички останали деца, и децата, лишени от слух или с нарушен такъв, трябва да имат равен достъп до качествено образование. Тези деца се раждат с еднакви основни възможности за учене и език, както всички деца. Имат потенциала да усвояват качествени образователни програми, за да разгръщат този потенциал. Глухите деца се учат най-добре на езика на знаците. А двуезичният подход става все по-популярен в много страни.
Това означава, че не съществуват пречки да се преподава на езика на знаците по всички предмети, като дава възможност за по-доброто разбиране на понятията, изразени едновременно с жест и устна артикулация (изговор). Този подход дава добри резултати в обучението, защото поддържа естествения живот и комуникационната среда на Глухите деца. Билингвистичното образование става все по-разпространено в Северна Европа и Северна Америка, където резултатите са повишено ниво на грамотност, а силната езикова база подготвя по-успешно децата в широк диапазон образователни теми. Разбира се, за България това означава, че преподаването следва да става с калкиращ жестов език, който е грамотната версия на езика на знаците.
Право на достъпност. За хората със слухови дефицити бариерите за достъп са почти физически препятствия. По-често, за ползвателите на жестов език бариерите са в липсата на достъпна информация – дали тази информация идва чрез директно взаимодействие с други хора, които не използват езика на знаците, или от други източници (например средствата за масова информация, от документи). В директно взаимодействие, достъпността често почива върху наличието на жестов превод. В такива ситуации, нечуващите хора имат право да получат информацията с достъпно за тях средство (естествен или калкиращ жестов език, артикулационен жестов превод или субтитри), а при взаимодействие със средствата за масова информация, да имат достъп до новини и програми с жестов език и субтитри.
Право на преводачески услуги. Ключов фактор за достъпност до държавни услуги или всякакви други услуги, предоставяни от институции, където персоналът не използва езика на знаците, е правото на преводач-тълковник от и на жестов език. Обществата трябва да създават системи за осигуряване на равен достъп до жестов превод във всички ситуации, в които е поискан, и във вида жестов език спрямо потребителите му (тежко чуващи, Глухи, оглушали).
Преводът от езика на знаците е професия, която служи както на ползвателите на този език, така и на чуващи лица, и тази професия изисква обучение. По този начин, държавите трябва да създават образователни програми за обучение, отговарящи на изискванията за всички видове жестов превод. В допълнение, всички жестови преводач-тълкуватели е необходимо да следват общовалидни етични правила, за да се запазят професионалната тайна и доброто разбиране на функциите и ролите, които се изискват от един професионален посредник в жестовата комуникация.
Автор на текста: Христина Чопарова
Изображение: Дарел (Darelle/Pixabay)
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия