Едуард Томпсън е роден на 28 септември 1857 г. в Уорчестър, щата Масачузетс. По-голямата част от живота си посвещава на изучаване на цивилизацията на маите. В своя статия от 1879 г. той твърди, че местните цивилизации в Северна и Централна Америка могат да бъдат останки от изгубения континент Атлантида. За да ги проучи по-добре, благодарение на щедрото спонсорство на учени и политици, Томпсън бива назначен за консул в Юкатан, където пристига през 1885 г., и където в продължение на 30 години живее и прави разкопки на полуострова.
Когато пристига в Мерида, главната цел на изследователя е да открие Чичèн Ицà, главният град и столицата на маите. И успява, когато разчиства погълната от джунглите плантация и намира пръснати сред нея множество древни стели (камени стълбове) с гравирани изображения. Томпсън купува плантацията за нищожна сума и започва разкопки. Най-голяма известност обаче му донася драгирането на местност, наречена „Сенот Саградо” между 1904 и 1911 г., където открива множество артефакти от злато, мед, нефрит и първите по рода си доколумбови дървени оръжия.
Подробен разказ за тези открития на Томпсън открихме в част четвърта, глава 32, „Пътят към кладенеца” от книгата на Курт В. Марек (с псевдоним К. В. Керам) „Богове, гробници и учени”, издадена от „Български художник” (София, 1978). В тази книга Едуард Томпсън е наречен „юкатанския Шлиман”, т.е., ученият е притежавал една обща черта с откривателя на Омировата Троя, а именно – сляпо е вярвал на семпла книжка за маите, написана от епископ на име Диего де Ланда.
В книжката де Ланда разказвал за жертвен кладенец, наречен „сеноте” в Чичèн Ицà. „През време на суша - разказвал Де Ланда, позовавайки се на стари съобщения - по широкия път към кладенеца се отправяли шествия на народа и жреците, за да просят милост от разгневения бог на дъжда. Със себе си те водели жертвите, които трябвало да умилостивят божеството - млади девойки и момчета. След тържествената церемония девойките били хвърляни в тинестата бездна, толкова дълбока, че никоя от жертвите не се появявала вече на повърхността”.
Заедно с жертвите, в кладенеца имало обичай да се хвърлят във водата скъпоценни дарове: съдове, украшения, злато. Томпсън бил решен да ги намери, за да потвърди както маянската легенда, така и думите от книгата на де Ланда. И той наистина открил кладенеца – „тъмна яма, засипвана от векове с тиня, камъни и мръсотия”. Но да се извади нещо оттам било почти невъзможно. И все пак Томпсън не се отказал – огледал мястото, решил да наеме багер за драгиране на дъното, чиито зъбци да изгребват гъстата тиня. И дори да влезе там, откъдето до момента никой не бил излизал, чрез потапяне.
За целта се снабдил с техника, машини и водолазни костюми от онова време, с тежки метални шлемове, говорителни тръби и дори подводен телефон. Наел хора да обучат него и помощниците му да боравят с водолазната екипировка, сам той се научил да се гмурка и няколко години след като открил свещения „сеноте”, за втори път се изправил пред дълбокия кладенец. Той бил широк около 70 метра, а нивото на тинята било на 25 стъпки дълбочина. Дни наред черпакът на багера загребвал тиня, кости на животни и какво ли не, натрупано през времената. В тинята били открити парченца, които при нагряване се оказали бучици тамян от церемониите на древните маи.
Но най-голямото приключение било спускането на Томпсън в свещения кладенец, което щяло да увенчае легендата за бога на дъжда и жертвоприношенията с истинност. И да коства слуха на изследователя. Как се случило това, разказва книгата и включените в нея страници от личния дневник на Едуард Томпсън: „Повишаващото се въздушно налягане причиняваше остри болки в ушите. Аз преглътнах, отворих въздушните вентили на шлема, от всяко ухо се чу нещо като „фът-фът” и болките престанаха. Докато стигна до дъното, трябваше на няколко пъти да повторя същото”. Изследователят установява също, че под вода тялото му (дори с тежката водолазна екипировка) олеква и се чувства безтегловен, колкото по-дълбоко се спуска.
Тинестото дъно е твърде мрачно, така че двамата с гръцкия му сътрудник го изследват опипом, намирайки се в опасна близост до скалистата стена на кладенеца, от която често се откъртвали отломки. Друга опасност била кесонната болест, добре позната на специалистите по дълбоководни проучвания, с която почти се сблъсква и Томпсън:
„Един ден седях на една голяма скала, разглеждайки някаква интересна находка — излята от метал камбана, — и съвсем бях забравил, че трябва да отворя въздушните вентили. Пъхнах находката в джоба си и се изправих, за да се придвижа на друго място, но в този миг се понесох нагоре като набъбнал въздушен мехур. Беше смешно наистина, но и твърде опасно, защото на такава дълбочина кръвта е пълна с мехурчета като шампанско. Ако водолазът не се издигне достатъчно бавно, за да може кръвта да се нагоди към новото налягане, това предизвиква болест, от която човек може да умре сред страшни болки. За щастие аз запазих достатъчно самообладание, за да отворя вентилите още преди да изплувам много нависоко и така избегнах най-лошото наказание. Но и днес още страдам заради тази си непредпазливост от повредени тъпанчета и силно намален слух”.
През двадесет и четирите години, докато бил консул в Юкатан, и през петдесетгодишната си дейност като археолог – пише Керам в „Богове, гробници и учени” - Едуард Томпсън твърде рядко стъпвал в канцелария. Бродел из джунглите и живеел заедно с индианците, и то в буквалния смисъл на думата, защото ядял тяхната храна, спял в техните колиби и говорел на техните езици.
Поради отравяне на кръвта осакатял с единия си крак, а за потапянето си в „сеноте” заплатил с хроническа повреда на слуха. Но не съжалявал за нищо, както е написал сам: „...първото и най-важното е, че можахме да докажем истинността на преданията за Свещения кладенец във всичките им най-съществени подробности. Освен това намерихме голям брой издялани от нефрит или изковани от злато и мед фигурки, копал и други благовонни смоли, много останки от скелети, а също така няколко метални копия и много копия с красиво изработени острия от кремък, калцит и обсидиан, както и останки от стари тъкани. Всичко това имаше голяма археологическа стойност”.
Артефактите, които Томпсън изважда от жертвения кладенец, са изпратени в музея по археология и етнология „Пийбоди” в Харвард, но през 1926 г. правителството на Мексико конфискува плантацията на изследователя с обвиненията, че тези артефакти са незаконно изнесени. Въпреки че през 1944 г. върховният съд на Мексико отсъжда в полза на Хамилтън, поради неговата смърт на 11 май 1935 г., плантацията му е върната на стария собственик.
Ентусиазмът, който владее откривателите, и благодарение на който науката може да напише нови страници, често е свързан с много опасности и рискове. Но те са доброволно понесени в нейно име.
NB: Статията е подготвена за целите на календарния ни проект "Тиха Уикипедия" за м. Септември. Цитирането ни като източник е задължително.
Преведе от английски и разказа за вас Христина Чопарова
Източници: Chitankainfo, Wikipedia
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия