Мездра свети меко в топлината на късния октомври. Утрото примигва в синьо, белеят се сгради, вятърът дирижира разноцветни листа. Ето я и сградата на основното училище, наречено на двамата солунски братя. Слънцето и сенките се борят за надмощие над зелено-розовите стени и прозорци, отразили обратно играта им. Очакват ни. Широката усмивка на Цветана Александрова от ученическия „Говорящ вестник” е първото нещо, което ни посреща. Прегръдки, мили слова за посрещане и миг по-късно се озоваваме пред топлите школски обятия. И пред руси косици, пред грейнали очи над гордо разветите носийки. Децата крепят огромна погача, стръкове здравец и цветя, цветя... Дланите ми потъват в крепката десница на Галя Богданова, директорът на училището, чийто мил поглед над очилата е побрал цялата топлота и вълнение от очакването. Усещам как гласът ú потреперва, докато ме посреща с приветствени добрословия. Толкова трогателно е, че нито за миг не успявам да сваля усмивката си, докато удържам езерата зад стъклата на очилата си.
Шпалир от портрети в коридора в следващия миг приковава погледите ни – изключително реалистичните и одухотворени лица на революционери и радетели на словото и духа. Изложбата е на художничката Стела Цветкова, подредена за Деня на народните будители. Тук са и Левски, и Ботев, и Вазов... а пред тях в кутия за дарения малки и големи възпитаници на училището демонстрират нагледно как деца помагат на деца. По стените греят детски рисунки на красиви девойки в народни носии, в които веднагически се разпознават снимките на фотографа Асен Великов. И той не пропуска да заснеме сътвореното от толкова талантливите деца, докато Цвети гори от нетърпение да ме разведе из огрените от слънце коридори, пълни с детска гълчава, смях и шум.
Залата се пълни с малки и големи деца. Разпознавам някои от сладурите покрай милите им покани за приятелство, изпратени във Фейсбук – Лили, Габи... Трескаво се прелистват програми, заемат се места, из въздуха се усеща стаено вълнение и леко напрежение заради предстоящата среща. На огромен екран върху презентация с подбрани снимки свети в червено надписът „Заедно”. Днес наистина е ден за заедност, а у мен се разливат тихо спокойствие и увереност, че това са мигове, които ще се помнят до живот. Усмивки, искрени комплименти, детски ръчици смутено ми помахват. Мислено им пращам по джобчетата на сивите елечета вързопчета обич. Вече всички са тук и точно в един срещата може да започне.
Шест девойчета, по три в двата края на екрана, започват представянето. Личицата им пламтят, докато вдъхновено четат откъси от „полетите” на душата ми над всекидневните чудеса. Презентират се снимки в сполучливи колажи, а по дългата конферентна маса кротко почиват бръшлянови клонки. Вдясно от мен са Ния и Поля, водещите на срещата. Овладени, спокойни, с чудесна артикулация. Започват професионално с въпросите, първият от които бе дали наистина идваме тук с предварително избран от нас житейски сценарий, чрез който да научим важните за нас житейски уроци. И после си говорихме за събуждането, за будността, за собствените избори на житейски посоки, които винаги отвеждат там, където трябва да стигнеш. Говорихме си за Тишината, която винаги е приятел, защото ти дава възможност да се срещнеш със Себе си, да се опознаеш, за да можеш да опознаваш и другите, и света.
Сгряващ и много трогващ бе подаръкът от малкия Иван Желязков. Осемгодишният сладур, който кротко стоеше до мен отдясно, развълнувано изрецитира едно от любимите ми детски стихотворения - на Джани Родари, „Надежда”. Защото небето е на всички, а надежда трябва да има винаги, където има и обич. Безценно! Благодаря ти, мило дете!
Говорехме си още и за книгите, които идват в точния момент, защото са отговор на търсени въпроси, а също и свят, от който можеш да почерпиш богатството на езика ни, да се докоснеш до истории, от които да научиш много. Четенето е общуване, а всеки разговор трябва да бъде взаимно приятен. И без оценки. Усмихна ме въпросът дали съм получавала двойка по някакъв предмет, който ме върна в студентските години в медицинския факултет. Бях получила двойка заради невъзможността да изработя в рамките на изпитното време поставените две задачи, оставяйки се да ме разконцентрират лични причини. Житейският урок от двойката за мен бе на науча, че когато правиш нещо, или го правиш перфектно, или изобщо не се заемаш с него. Особено когато е свързано с отговорности за човешкото здраве и за другите.
Децата слушаха в захлас. Толкова много и различни емоции изразяваха лицата им на тази среща, на която вероятно за пръв път се срещаха с жестовия език, и бяха любопитни да видят какво представлява, защо трябва законово да се признае и как се справят в живота си хората без слух. Как се чувства едно дете, което не може да чува гласовете на другите, в масови училища. Времето напредна, а ми се искаше да им разкажа още и за една любопитна практика в японската култура. Там счупеното е шанс за нов път. То бива залепвано така, че да са подчертани линиите на пукнатините. Защото всяка от тях символизира извървяното, а счупеният предмет е белязан с белега на опитността. Същият е, и все пак различен. Но красив по свой начин, обогатен чрез подчертаната спойка – сякаш взел от лечебната сплав на живота, за да продължи да съществува. Така е и с хората – всеки удар, който понасят, пръска познатия им свят на парчета, за да им подари един нов, многопосочен и различен. И те вече са нови, осенени от нови идеи, събудени. Само когато се срути старото, има поле за градеж на новото. И „дефектът” е предимство със своя красота, защото дава нови начини да гледаш на себе си и на всичко около теб.
Независимо какво се вижда отвън, отвътре всички сме направени от обич. Говорехме си много и за нея, валяха въпроси за първата любов, от колко души е моят свят, след като светът е за двама. И кого бих взела със себе си, ако ми предложат дестинацията „Обич”. Колко любов нося и дали бих я раздала, ако можех, на целия свят. Всички първи любови започват в детската градина, и оттам нататък всички те са огледалата, които те връщат на теб самия. Докато не останат уроци за научаване, след които си пристигнал там, където трябва. В дестинацията „Обич” аз съм от постоянно пребиваващите, а там всичко свое нося със себе си. Човек може да обича много, когато има у себе си, за да вади оттам, а след като и светът е направен от обич, то обменът се случва естествено и прекрасно.
В края на срещата си я подарихме взаимно. Детските ръчици свиваха пръстчета, за да изобразяват сърца и жестовия знак за „обичам”. Това не е глагол, а всичкост. Денят преля от вълнения и емоции, от чистите детски желания за автограф на листи от тетрадка. И от запечатани мили моменти, за които се погрижиха както трябва фотографът Асен Великов и Ралица Трифонова. До портретите на будни завещатели на родолюбивата искра малки и големи получиха снимчица и прегръдка. Освен всичко останало, вече бях и „почетен ученик” на „Св. Св. Кирил и Методий”, където в "ученическа книжка" светеше гостолюбиво една голяма, червена шестица.
Червеното, определено, бе цветът на понеделника. И на трепетното очакване, на сияйните усмивки и на заЕдността, която пълни Души, очи и сърца. Препълни ги, съедини ги като нишка от изкусна шевица и ги скъта в гънките на бъдното. Разкошна канава от толкова много сияещи лица, одухотворение, обич и топлота! Незабравим ден, който не се побра в щедрословности.
За безкрайно сгряващото посрещане и гостоприемство, за всяка светла искра в детския взор, за прегръдките, в които се изгубих, за цветната лавина и несекващите мили жестове на внимание, за уловените безценни мигове – благодаря от цялото си сърце на всички малки и големи пазители на будителския огън!
Нека е будност и сбъднатост, за да се случва обновлението, събуждащо за живот!
До нови срещи! :)
Бел.ред.: В Галерията на сайта ни - снимките на фотографа Асен Великов
Автор на текста и колажи: Христина Чопарова
Снимки: Ралица Трифонова, Асен Великов
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия