Вторник, 08 Септември 2020 14:42

Грамотност и култура на тихата общност

Публикувана от
Оценете
(1 глас)

Хората със слухова загуба общуват не само помежду си, но и като част от обществото участват във всички сфери на живота. За качеството им на живот обаче огромна заслуга има собственото им усъвършенстване, образоване и повишаване на грамотността, които им гарантират улеснен достъп до информация и услуги, както и до общуване без бариери. От какво значение е знаковият билингвизъм за хората от тихата общност? Защо се различава граматически жестовия език при Глухи и тежкочуващи? Защо не е приемливо да се жестира без устна артикулация?

Тихата общност от хора със слухова загуба е разнородна. Всеки таргет в нея – Глухи (Deaf), оглушали (deaf) и тежкочуващи (hard of hearing people) – има своя специфична култура и предпочитани средства за комуникация. Обозначението с главна или малка буква е културологично отграничение в редица европейски държави, което спомага на широката общественост да се ориентира в правилните средства за комуникация според слуховия статус.

Глухите хора (потомствено глухи, родени глухи и ранно оглушали след раждането), са естествени носители на жестовия език. Наричат го „естествен”, тъй като се усвоява поколенчески от родителите, и защото спрямо чуващо дете, едно дете без слух научава националния език първо чрез жестове, и едва след това чрез речта. Затова в българските Глухи семейства жестовият език е наричан още и „майчин”, по смисъла на първи, предаван от родителите и рядко придружаван от говор. Логиката е, че в среди, където гласът не може да бъде чут, говорът не е нужно да се използва, за сметка на засилената лицева мимика. За Глухите хора жестовият език е основно средство за общуване.

Поради обстоятелството, че се усвоява по такъв специфичен начин, жестовият език е силно аграматичен спрямо книжовния български език. Това е много характерна особеност, която задава формата на жестовия език, ползван от Глухите хора – естествен (аграматичен). В тяхната култура е заложено, че говорът (респ. обучението чрез орален метод, изцяло чрез реч) е неприемлив, защото противоречи на самоопределението им като Глуха общност. Поради това за много от Глухите ползватели на естествения жестов език комуникацията се свежда единствено до употребата на жестове, дактилна едноръчна азбука и почти никаква устна артикулация. Това ги обрича на общуване единствено в рамките на тяхната общност, защото са разбираеми единствено едни за други.

Тежкочуващите хора (късно загубили слух след раждането, с придобита в хода на живота глухота), както и оглушалите (внезапно или постепенно изгубили слух), не са естествени носители на жестовия език. При тях жестовият език е усвояван обикновено по необходимост, и поради обстоятелството, че глухотата им е настъпила след речевото усвояване на езика, ползвания от тях жестов език следва граматиката на говоримия български език, т.е., той е калкиращ (граматичен). Тежкочуващите хора отлично разчитат по устни и са високо билингвистични – при комуникация придружават жестовете си с отчетлива устна артикулация и говор. За тях жестовият език е помощно средство при общуване.

Тяхното разбиране за култура на глухотата се изразява в своеобразна мултикултурност и плурализъм - свободата да се общува в широки граници и без бариери. Високото ниво на знаков билингвизъм им позволява във всяка комуникационна ситуация да се ориентират лесно и всякога да се съобразяват със слуховия статус и предпочитани средства за комуникация на събеседника.

Както естественият (аграматичен), така и калкиращият (граматичен) жестов език имат една обща допирателна – не притежават същото богатство на жестове, каквото е богатството от думи в говоримия език. Често за определени думи няма жестове, или за една дума има няколко жеста. Ето защо за правилното взаимно разбиране при комуникация е важно едновременно с жестовете, думите да се артикулират много добре с устни и/или говор (знаков билингвизъм). Знаковият билингвизъм в този случай е средство за по-широко разбиране извън рамките на тихата общност. Затова и употребата му бива насърчавана сред всички хора със слухова загуба чрез системата на образованието в европейски и световен мащаб. Счита се, че това е необходимо за тяхната идентификация като високо грамотни, образовани хора.

Защо е погрешно да се жестира без устна артикулация и говор?

Правото на изразяване зависи от комуникационните потребности на ползвателите на жестовия език. Различни по слухов статус хора имат различен манталитет и култура. „Хора със слухова загуба” и „глухи лицане е едно и също. Не всички със слухова загуба са глухи и не всички са ползватели на жестов език. Широката общественост обаче не е запозната с отделните таргети и начините за комуникация с тях. По тази причина стереотипът е, че всички хора със слухова загуба са еднакво нечуващи, т.к., те са „глухонеми”. Причината да бъдат наричани дълго време с този архаичен и погрешен термин, оцелял и до днес, е отказът от ясно устно артикулиране и говор.

Жестирането, без да се артукулират думите устно, е тотално отрицание на билингвизма като средство за повишаване на грамотността и културата. Този способ да не се артикулира е широко използван в средите на американските Глухи хора като част от тяхната култура на изразяване и специфична лексика. Заимстването на този способ или налагането му като правило за българската тиха общност е неприемливо не само поради разликите в културата на отделните националности. Но и защото жестирането без устна артикулация затвърждава употребата на архаичния израз „глухонеми” към  всички хора със слухова загуба и създава стереотип за тях като за малограмотни и некомуникативни.

Мултикултурните умения, билингвизмът и високата грамотност са гаранция за по-улеснен обмен и живот без бариери за хората със слухозагуба.

Христина Чопарова

Прочетена 116 пъти