Понеделник, 21 Май 2012 03:00

Култура на невербалната комуникация

Автор:

Жестовете, закодирани в езика на тялото, както и открито използваните от хората със слухови дефицити, обуславят особена култура на невербалната комуникация, която има своя специфика. Зрителният контакт, израженията на лицето, определени модели на тактилен контакт (докосване при разговор), изразителните движения на ръцете, спокойното устно артикулиране са само част от културата на изразяване, която може да бъде разбирана от различни групи от населението по целия свят. Нашата собствена култура обуславя и начинът, по който си служим с невербалната комуникация.

Езикът като средство за комуникация има привилегията да бъде предпочитан в сравнение с други видове знакови системи. Според някои източници, 65 на сто от човешката комуникация е невербална, т.е., е неречева. За разлика от вербалния език, който разчита на слуховите възприятия, невербалният си служи с жестове, мимика, изображения и символи, в перцепцията и осмислянето на които участват всички сетива.

Според Сократ съществуват два свята. В несъвършения свят словото нелепо възпрепятства разбирането заради езиковите бариери, а в съвършения всички неща са визуални, освободени от думи. Смисълът на маниерите, разликата в жестовете с ръце, близкото разстояние между комуникиращите, търпението в невербалното общуване, изяществото на жестовия изказ – това са фактори, които влияят върху цялостната оценка на невербалната култура. Тя от своя страна се определя от националната и в по-тесни граници – от социалната култура на комуникаторите.

Когато човек общува в нова среда, където отношението, езикът и поведението са непознати, съществува оправдан риск от културен шок и недоразумения. За разлика от кинетиката, позната още като „език на тялото”, който Алън Пийз и Алън Гарнър са разгледали в едноименната си книга, жестовият език, който ползват като помощно средство хора с различна слухова загуба, служи не толкова да изразява скрити послания на подсъзнателната емоционалност, а напротив, да осмисля символно онова, което не може да бъде вербално възприето.

Езикът на тялото подлежи на дешифриране поради сложността на кодовете, с които си служи. Жестовият език е максимално разбираем за онези, които го употребяват всекидневно за визуализиране смисъла на заобикалящия свят. Като част от невербалната знакова система, жестовият език има функцията на заместител на вербалната. Тук изразеното чрез жестове има за цел да потвърди изреченото чрез думи и да акцентира с повторения или различен темпоритъм на движенията основното в емоционален аспект. 

Точно тук акцентът пада върху необходимостта от обогатяване на жестовата реч, което повишава и културата на невербално комуникиращите. Богатството на говоримия език е предизвикателство за жестовия да се издигне на едно по-високо ниво, за да бъде равностоен на книжовния. Жестовият език е ограничена система от знаци, която следва свои собствени правила, в които граматиката всъщност е аграматика от гледна точка на книжовния език.

Казано с други думи, жестовият език, ползван от Глухите хора в нечуващата общност, изключва части на речта (предлози, съюзи и др.под), има различен словоред, неправилно употребени местоимения и глаголни времена. По тази причина много от глухите хора изпитват затруднения в съставянето на писмени текстове, които често са трудно четивни и логически неправилни.

Това обстоятелство често се обяснява с произхода на жестовия език, възникнал в средите на потомствено глухи хора като измислена от тях система за комуникация и визуално изображение на предметите и действията от заобикалящия ги свят. За разлика от Глухите хора, тежко чуващите и оглушалите не "проговарят" с жестов език, поради което използват онази негова версия, наречена калкираща, при която жестовете следват граматическите правила на книжовния език, без да изпускат части на речта. 

Наличието на калкиране вече е предпоставка, че жестовият език има потенциала да бъде точна реплика на книжовния, и съответно да развива себе си, увеличавайки собствения си жестов фонд с нови жестове за по-сложни думи.

Равни условия има само тогава, когато жестовата и книжовната езикова система се развиват паралелно и в обмен, изравнявайки се и обогатявайки се. Но "равнопоставеност" вече има смисъла на съизмеримост по близки или еднакви показатели. Спрямо книжовния български език жестовият е беден лексикално, поради което е нужно по-сложните или непознати думи (чуждици) да се тълкуват жестово.

Именно затова посредниците от и на езика на знаците са преводач-тълкуватели, тъй като извършват и дословен пренос, но по-често тълкуват. Тълкуватели са и по смисъла на предаваната от Глух реч, тъй като тя е аграматична и често неразбираема за чуващите хора. В този случай жестовият посредник предава речта на глухия според общоприетите (и своите) книжовни норми, макар че тя реално не се подчинява на тях и предаденото не е каквото е изречено от Глухото лице. По този начин посредникът неволно би могъл да представи Глухия като носител на по-висока езикова стилистика и да заблуди чуващия комуникатор/и по отношение на неговата култура и идентичност. 

Тълкуването обикновено се прави за улеснение и повече достъпност за Глухите потребители на знаков език. 

Не бива да се забравя обаче, че улесняването като функция често понижава качеството като резултат. Придържането на Глухите хора изцяло към жестова комуникация ги лишава от книжовни умения, не обогатява речта им, не ги стимулира към писмено изразяване и поради тази причина им създава затруднения в социално и административно отношение, което от своя страна ги поставя в състояние на постоянна зависимост - от жестови посредници, от съдействащи им да си напишат документи и при работа с текстове и писменост. 

Ето защо е от огромно значение в системата на образованието да бъде използван като подпомагащо средство калкиращият жестов език, тъй като идеята е децата, сред които има както от културната група "Глухи", така и тежко чуващи, да получат висока грамотност и самостоятелност за справяне в бъдеще, като максимално усвояват и развиват говора си и писмените умения. За повечето деца със слухова загуба жестовият език не е необходим, поради различията в употребата на знаци съобразно културната група. 

Понятието "култура" предполага високо развитие. Уменията в жестовия език не отменят писмените и говорими умения, тъй като вербалното и невербалното са в постоянен обмен. За съжаление, Глухите хора, които са носители на жестовия език, са склонни да отхвърлят калкирането като излишно и усложняващо. Те не са потребители на текстове, на книжовност, тъй като жестът замества думите. И с оглед на това, че предпочитат да боравят с по-малко и по-прости думи, а преводачите им опростяват всичко в комуникацията, общото впечатление е, че Глухите наричат "култура" знаково базираната си реалност, в която няма растеж и обогатяване, нито взаимодействие с други култури. 

Една култура е култура обаче именно когато е в обмен с другите, тъй като тогава всяка ще се обогати с нещо ново. 

В крайна сметка, съвършения свят на Сократ би бил възможен с общите усилия на преподаватели и хора с различна слухова загуба, с цел културата на невербалната комуникация да се доближи до онова ниво, което все още е пожелателно за много от Глухите хора в нечуващата общност. 

Автор на текста: Христина Чопарова

Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa правото дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия

Оценете
(2 гласа)
Прочетена 3060 пъти