Липсата на звуков анализатор е плашеща за онези, които го имат и които не биха могли да си представят живота без звуци. Слухозагубата е като ножица, прерязала комуникационната връзка между родителите и техните останали без слух деца. Възрастните често не знаят как да изградят отново тази връзка, какво да направят, как и с какви средства, за да могат да общуват с децата си и да реагират адекватно на техните нужди.
За един родител няма по-голям страх и по-голяма болка от усещането за безпомощност, че не може да намери решение за проблемната комуникация. Поради тази причина прибягват до спомагателни средства, с чиято помощ да възстановят общуването по традиционния начин – слухови апарати, кохлеарни импланти, жестов език.
Избор на технически средства
След като вече е направена аудиограма и е установен процентът на слухова загуба, е настъпило и времето за приемане на ситуацията. Много е важно именно разбирането, че не е необходимо да се насилва ухото да се справя по начин, по който вече не му е възможно. Дали да се постави на детето техническо средство и какво да бъде то, зависи от много фактори, най-вече от възрастта и общото здравословно състояние на малкия човек, както и какъв е процентът на остатъчния слух на детето. Аудиограмите се правят с цел да установят колко чува то.
В случай че изследванията са показали пълна загуба на слух (на едното или двете уши), техническите средства не биха били от полза. В случай, че има наличие на някакъв остатъчен слух, той може да бъде стимулиран да работи чрез слухови апарати, които регулират нивата на околните звуци и шумове.
Поставянето на кохлеарен имплант обаче е деликатен момент, тъй като е свързан с множество особености, които трябва много добре да се познават, понеже оперативната интервенция е свързана с риск от отхвърляне и отнема остатъчния слух. Преди да се прибегне до такова решение, е необходимо то да бъде направено на база солиден и пространен информиран избор какво е най-добро конкретно за вашето дете.
Важно е да се вземе под внимание възрастта на детето. Неслучайно бе спомената, тъй като отговорността за него почива върху родителските решения. Поставянето на техническо средство е свързано и с психологическа адаптация, а много деца се страхуват или срамуват да носят апарати и кохлеарни импланти, с които привличат вниманието и любопитството на околните.
Освен че е свързано с настройките на самото дете да се учи да чува света с техническото средство, поставянето му акцентира върху необходимостта да се работи върху емоционалната устойчивост на детето. Не само родителят си задава въпроса как детето ще бъде прието в социален аспект. Но за да се случи и този преход плавно, родителите са точно хората, които могат да убедят малкия човек, че няма нищо странно или притеснително в това да носи нещо, с чиято помощ ще може да чува околния свят.
Помощните средства не лекуват слухозагубата, а само спомагат да се влияе звуково на остатъчния слух, както и дават възможност на слуховия орган да се адаптира, доколкото му е възможно, към звучния свят. Слуховите апарати и кохлеарните импланти не заместват слуха, а служат да запазят традиционните комуникативни връзки на нечуващия със звучния свят.
Това е най-големият страх, който изпитват почти всички родители – изолиращата сила на тишината, която откъсва детето и го води до място, където не могат да стигнат до него. Усещането за загуба не е само заради липсата на слух, а заради липсата на познатите средства и начини за общуване.
Затова поставянето на слухови апарати и кохлеарни имплантанти често е свързано с много стрес и (нереалистични) очаквания. Родителите се надяват тези помощни средства да заместят липсващия слух на детето им, за да могат звуците просто да си влизат, както при всички останали. А за децата е важно да не разочароват родителите си, всячески насилвайки се да чуват нечуваемото, дори са склонни да прибягват до лъжи в аудиологичните кабинети.
Емоции и общуване
Много от родителите на деца със слухова загуба познават чувството на първоначална паника и отчаяние, познат им е пътят, който трябва да извървят – от дефиниране на степента на нечуваемост, през аудиологичните изследвания, до диагнозата, която често звучи като доживотна присъда, трудна за приемане. Как ще се справя занапред детето? Как ще се разбира с другите деца? Дали няма да го отхвърлят от игрите? Ще има ли трудности да се научи да говори правилно? Как ще общуваме с него? Какво ще кажат хората? – това са само малка част от въпросите, които си задава всеки чуващ родител на дете без слух.
Защо подчертавам думата чуващ? Защото пребивавайки в звучния свят, за един чуващ човек е малко травмиращо да си представи, че внезапно би могъл да се озове в пълна тишина. Като в затвор, от който се опитва да избяга, защото не иска да е там. Един родител без слух, обратно, пребивава в същата Тишина като детето, и познавайки я, не се страхува за детето си. Плашещо е всякога онова, което не познаваме.
Настъпилата тишина е възможност то да се опознае, след като бъде преодолян първоначалният шок и се случи пълното приемане на ситуацията. Родител без слух не би сложил на детето си слухови апарати или кохлеарни импланти не защото е отказал да поеме отговорност към детето си, или защото иска да го задържи в същия свят. А просто поради осъзнаването, че Тишината не е страховито място, от което на всяка цена трябва да се изведе детето.
Глухите родители общуват с децата си с жестов език. Той не е просто ръкомахане, а средство със своя логика, с помощта на което светът се обяснява, „рисуван” с ръце и пръсти. Интересен начин за комуникация е, когато е налице нежелание за говорене, писане, слушане. Жестовият език е още едно средство, което не е техническо – не ползва батерии, не е чупливо, не е подвластно на времето. Но може да премахва езикови бариери и дори да спаси живот, ако е нужно да се съобщи нещо, невъзможно за съобщаване по друг начин.
Разбира се, изборът за ползване на жестов език зависи от тези, на които е нужен. Обстоятелството, че детето е без слух, не означава непременно, че е необходимо да овладява езика на знаците. Всякога обаче е обогатяващо човек да владее поне още един език. Сега, след като акцентирахме върху средствата за комуникация в тихата среда, нека видим какви са условията за
Приемане и разбиране на Тишината
Първото и най-важно условие към разбирането на тихия свят след слухозагуба е да се приеме, че загубилият слуха си повече няма да общува по познатия начин, нито да чува по начина, по който всички останали. Приемането и осъзнаването на този факт ще спести много взаимен стрес и на родителите, и на техните деца в процеса на търсене на обратната връзка. Както и на възможности за намиране на взаимно удовлетворяващо средство за комуникация.
Второто условие е в осъзнаването на факта, че е нужно вслушване в малкия човек, за да се усети какви са неговите начини да се справи и какво той иска. В противен случай усилието да се възстанови нещо невъзстановимо се превръщат в насилие и водят до отчаянието като единствен резултат. Истината е, че децата без слух са много адаптивни и в голяма степен по-леко приемат загубата на слух, както и по-лесно свикват с нея, отколкото близките хора от обкръжението им.
Третото условие е родителите да преодолеят негативната емоционалност и да приемат без срам или чувство на вина, че детето не чува и не е като другите. Различността е трудна за приемане, но всъщност тя не се състои в наличието на каквато и да било липса. Различието е в начина, по който се възприема тя. Малкият човек попива много от отношението към себе си от най-ранна възраст и донякъде себеоценката му се изгражда от образа, който вижда в очите на другите. За него те са огледала, в които се оглежда.
За да може да изгради увереност и да приеме себе си, е нужно нечуващото дете да види такава увереност и приемане у своите родители. Техните емоции рефлектират върху детето и ако слуховия му дефицит е обект на срам или неудобство, то на свой ред ще ги излъчва към всичко и всички. За едно дете е трудно да разбере, че себеоценката не зависи от нечие друго одобрение, но децата се нуждаят най-вече от това на мама и тате – индикатор, че се развиват и вършат онова, което е правилно.
Затова трескавото търсене на слухопротезиращи средства от родителите в известен смисъл се явява израз и на тяхното неудобство от факта, че имат нечуващо дете. Усещайки това, детето може да откаже да носи устройствата, и този отказ ще е свързан не с физически дискомфорт, който е преодолим, а с психологически реакции на отхвърляне и неприемане на неговото състояние.
В заключение
Човешкият мозък много по-добре се адаптира да се справя с предизвикателствата на тишината, отколкото да се опитва да се насилва да чува по начин, по който вече не е възможно. В очите на обществеността детето ще бъде нечуващ човек, доколкото като такъв го дефинира липсата на съответното сетиво. Но правилното отношение би спомогнало за приемането много повече, както и за изграждането на самочувствие.
Помощта, когато не е необходима, повече от всичко натрапва усещане за безпомощност. Самите родители, въпреки всичко, което са готови да сторят, не са в състояние да променят ситуацията на Тишина. Могат обаче да променят отношението си към нея и да установят, че всъщност щом се е случила, им дава възможност да научат нещо ново – заедно с детето си. Тук всеки има свои уроци за научаване, и пътищата им понякога минават през Тишината.
Нейния свят предлага неизброими шансове за опознаване на собствените възможности, за вслушване, емпатия. Позволете си взаимно опознаване, за да има взаимно приемане.
Автор на текста: Христина Чопарова
Снимка: Tung256/Pixaby
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa правото дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия