Четвъртък, 08 Юни 2017 12:00

Защо бе отхвърен проектозаконът за жестовия език

Автор:

Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, на 17 май т.г., в Народното събрание бе внесен за разглеждане от парламентарната група на БСП проект на Закон за жестомимичния език. На 7 юни бе обявено, че Парламентът е отхвърлил законопроекта на първо четене. Документът е публичен и достъпен за сваляне от сайта на Народното събрание на Република България, а в отхвърлянето му всъщност има основателен резон. Настоящата публикация е част от наш анализ върху проектозакона, направен много преди да бъде съобщено парламентарното решение за отхвърлянето му.

От пръв прочит, в този му вид проектозаконът има наистина големи пропуски, съдържа изнесени хипотетични (и непотвърдени) данни, буди и откровено недоумение в мотивната част и аргументиране от страна на съставителите. Мотивната част съдържа както излишни повторения, така и остаряла информация, която в никакъв случай не аргументира по адекватен начин какво е жестовият език, на кого е нужен и защо наистина бе необходимо неговото признаване. Накратко, проектозаконът за жестовия език в този му вид не би могъл да защити правата на засегнатите страни, заради които се целеше неговото приемане.

Отлагането на узаконяването наистина засега лишава България от възможността да се нареди сред европейските държави, официално уредили законовия статут на жестовия език като комуникационно средство на хората без слух. Но едно такова официално признаване на жестовия език следва да се основава на аргументирани и проверени тези, на направени проучвания и обобщени резултати, които не подлежат на никакво съмнение. И не на последно място, нужно е да има синхрон с последните постижения на европейското законодателство по отношение на жестовия език и професионалният жестов превод.

Ние многократно сме информирали във времето читателите си по теми, свързани с проблематиката на жестовия език: кому е нужен този език, важността на преводаческата компетентност и последните новости относно законодателните аспекти, засягащи жестовия език по света.

И все пак, какво е език на знаците (жестов език)?

Не съществува универсален език на знаците, и всеки един от жестовите езици по света притежава свои собствени граматични особености, независими от говоримите езици. Но когато говорим за граматика, нямаме предвид писмен еквивалент. Жестомимиката, както е прието да се нарича тази система, бидейки визуална, е около 80% лицева мимика и устна артикулация и 20 % движения на ръцете (дактилни знаци с пръсти и жестове с две ръце). Поради тази причина неговата цел е да изобразява смисъла на изговаряните думи и като такова средство се явява подпомагащо комуникацията средство. Жестовият език е "основен" само по смисъла на предпочитание за използването му пред други средства за комуникация.

Широко е застъпен в европейски и световен мащаб така нареченият билингвизъм (двуезичие), т.е., използването на устната артикулация, придружена с говор, заедно с жест. Принципите на билингвизма са застъпени и в редица нормативи, уреждащи професионалните преводачески услуги като необходимо и задължително условие за преводачите от и на жестов език по света. България е член на ЕС от 2007 г., и в контекста на това българският език е един от официалните езици в голямото семейство на Евросъюза. Би било прекрасно България да стане една от държавите, признали официално жестовия език, чрез понятието „Български жестов език” (БЖЕ), по примерна на съществуващите в Европа жестови езици, чиято абревиатура на английски би била Bulgarian Sign Language (BGSL).

Важно е да се уточни и колко вида бива жестовия език спрямо потребителите му - естествен за Глухите и калкиращ (калкиран) за тежко чуващите, артикулативен за оглушалите и за почти всички хора със слухова загуба, разчитащи на лицева микромимика, която е част от жестомимичните езици навсякъде по света. 

Вместо „жестомимичен”, у нас по-често се използва по-краткия израз „жестов език”. В средите на хората с тотална слухова загуба (пренатална, т.е., родени Глухи), предавана наследствено поколения наред,  жестомимичният език често се нарича „майчин”. Този израз се ползва по смисъла на първи усвояван в семейството от много ранна възраст език, преди говоримия и писмения. Фактологически обаче, макар да се явява първи усвоен език, чрез който едно дете без слух опознава света, не може да се нарече „майчин език”, тъй като майчин е говоримият национален, респ. българският.

Жестовият език в този случай не е „естествено средство” (според чл. 3 (1) от проектозакона), защото не идва спонтанно, а е овладяван, усвояван, макар и в домашни условия. И той е подпомагащо разбирането на националния език, макар и чрез знаци. В този смисъл за родените без слух, както и за оглушелите впоследствие по някаква причина, жестовият език е помощно средство за общуване, особено в ситуациите, в които слухопротезирани лица са направили избор да не разчитат на техниката (слухови апарати или кохлеари), а ползват жестов език за комуникация. Но и за тях той е изучаван и овладяван впоследствие, за да подпомага общуването.

                             

По липсата на писмени изражения, жестовият език не може да бъде „....пълноценен начин за общуване наравно с говоримия и писмения български език.”(чл. 3 (2) от проектозакона). За да бъде „наравно с...”, той следва да е самостоятелна езикова система, но всъщност е помощен вариант на вече съществуващия език, специално пригоден за комуникационните нужди на хората без слух.                                 

Освен това, изразът „Българският жестов език е традиционно и масово използвана [...] езикова система (т.5., Допълнителна разпоредба, стр. 4 от проектозакона), налага асоциации за широка употреба, каквато не се наблюдава извън средите на хората без слух, и в този контекст цели да внуши мащабност, каквато реално няма.

Кои са потребителите на жестовия език и на кого е от полза той?

По света държавите, приели жестовия език официално в своите законодателства, са го приели с презумпцията, че този език въплъщава културата на Глухите като отличителна комуникативна особеност на тяхната общност. Както вече бе споменато, не съществува универсален език на знаците, и всеки един от жестовите езици по света притежава свои собствени граматични особености, независими от говоримите езици.

Хората, родени без слух, идентифицират себе си като Глухи. В англоговорящите общности, главната буква в думата „глух” (Deaf) обозначава представител на тихата общност, роден изцяло без слух (с вродена глухота). С малка буква (deaf) се обозначават тези, които са придобили слухова загуба впоследствие, на някакъв етап от живота си (с придобита глухота). Разбира се, не всички споделят тази приета обозначителност, поради което има и организации на тежко чуващи хора, сляпо-глухи и др., съобразно техните специфични слухови потребности.

Това е и причината да бъде неуместно подвеждането под общ знаменател на толкова разнообразни таргети. У нас е приет подобен общознаменателен израз „хора с увреден слух”, който по същността си освен, че е некоректен, уронва и  човешкото достойнство, тъй като не всяка липса означава непременно и увреденост. Думата „увреден” създава предпоставки за отхвърляне и противоречи на принципите на интеграцията. 

По отношение на слуховите дефицити, когато слухът липсва по рождение, това не може да се нарече увреждане. В текста на проектозакона почти навсякъде са употребени изразите „хора с увреден слух”, „деца с увреден слух”, и изобщо, думата „увреден”, която няма място в един закон, утвърждавайки по този начин погрешни схващания и стереотипи за хората със слухови затруднения. Един законопроект следва да бъде съвременен прочит на адекватното състояние и реалности, а не просто повторение на остарели и погрешни схващания, които са освен всичко останало и в противоречие с европейските принципи на интеграция и социално включване, да не говорим, че са и уронващи човешкото достойнство по смисъла си.

Хората със специфични слухови потребности не могат да се обозначават и с общото название „глухи” (въпреки обществената заявка за присъединяване към голямото семейство на тихата общност), тъй като много от тях нито са глухи, нито се самоопределят като такива. Съществуват различни степени на слухова загуба, според които нечуващите лица биват Глухи, тежко чуващи, със слухови затруднения и др.

Тези дефиниции идват да подскажат, че при някои от хората слухът или липсва напълно, или е недостатъчен, компенсиран с техническо средство. Без техническите средства обаче е налице нечуваемост. Това не е причина обаче лицата да бъдат етикирани като "хора  с увреден слух” или „глухи”. Отговарящият на фактологията израз е по-скоро „нечуващи хора” и/или „хора без слух”.

Класификатор на ползвателите на жестов език у нас няма, поради което се приема, че жестовият език се употребява от всички „хора с увреден слух”. Това противоречи на реалността. В проектозакона (Допълнителна разпоредба, стр.4, т. 1-7) са дадени като цяло хаотични определения, които би следвало да се съобразяват не със загуба на слух по децибели, а с процентната загуба нарушена трудоспособност на лицата по ТЕЛК – това е и официалният документ, удостоверяващ слуховия им статус.

В България има:

-   нечуващи лица с трайна слухова загуба и придружаващи заболявания (също трайни). По ТЕЛК това са хората с I група инвалидност с пожизнено решение, които се нуждаят от непрекъсната асистентска помощ.

- Глухи хора (родени без слух, при които загубата е традиционно предавана поколенчески). Наричат се още хора с предречева (пренатална) слухова загуба; притежават говор, но недостатъчно развит или рехабилитиран, рядко артикулират речта и ползват естествен жестов език. По ТЕЛК това са хората с II и/или III група инвалидност и също пожизнени решения.

- тежко чуващи хора (родени със слух, но оглушели в много ранна детска възраст поради заболяване). Те разчитат писмен текст и субтитри, а голяма част от ранно оглушелите са и ползватели на жестовия език. По ТЕЛК това са хората с III група инвалидност и пожизнени решения.

- тежко чуващи са също и хората, които в някакъв по-късен етап от живота си придобиват слухова загуба поради излагане на шум; от травма; поради заболяване; поради механизми, отключващи наследствени причини в по-късна възраст; при неправилно лечение с медикаменти и др. Тези хора са без говорни смущения, могат да притежават някакъв минимален процент остатъчен слух, но без техническо средство (слухов апарат или кохлеарен имплант) са практически глухи. Повечето от тях не владеят жестовия език, но го усвояват впоследствие като помощно средство за комуникация. По ТЕЛК – III група със или без пожизнени решения.

- недочуващи лица са хора с намален слух и смущения в слуха (поради старост, някакви немедицински причини). Говорят високо и могат да са слухопротезирани с апарати, но не ползват жестов език или субтитри. При тях има тенденция към утежняване на загубата на слух, но не в резултат на увреждане. По ТЕЛК могат да притежават III група инвалидност, обикновено без пожизнено решение.

- сляпо-глухи са лицата без слух и зрение, които са ползватели на хаптична комуникация (тактили тактилен жестов език), и на брайловата писменост. По ТЕЛК са хора с I или II група инвалидност с пожизнени решения.

Видно от изложеното, ползватели на жестовия език са само Глухите, тежко чуващите и сляпо-глухите хора. Както вече споменахме, билингвизмът е онази важна особеност, която позволява на чуващите хора да участват в комуникацията с нечуващи, а на тежкочуващите хора – да разчитат устната артикулация. Жестовият език може да бъде нужен като средство за общуване и на хора с някои видове двигателни или говорни затруднения, които нямат слухова загуба. Това е необходимо да бъде посочено като още едно предимство на жестовия език в контекста на неговото официално приемане и узаконяване като помощно средство.

Класификаторът на ползвателите на жестов език би дал представа на широката общественост не само за разликата между отделните видове слухова загуба, но и за правилния вид комуникация с нечуващите и хората без слух. Подобна информираност би улеснила интеграцията и социалното включване, и не на последно място, изяснява кога, за кого и при какви обстоятелства е необходим жестовият език и услугите, свързани с ползването му.

Редно е да бъдат защитени и правата на ползвателите на субтитри, които са и ползватели на жестов език, бидейки хора със слухова загуба. Такъв член в проектозакона изобщо липсва, както и аргументация за нуждата от прецизиране на понятието „достъп” в законовите нормативи, по смисъла на „начин на възприемане”.

За преводачите и тълкувателите 

Внесеният документ следваше да се нарича не „Закон за българския жестомимичен език”, а „Закон за българския жестов език и професионалния жестов превод”. Допълнението „...и професионалния жестов превод” следва да подсказва, че официализирането на българския жестов език е свързано с използването му за професионални нужди – преводи от и на жестов език, обучения и др., още повече, че този закон е трябвало да урежда и обучението на преводачи (чл. 2 (2), стр. 2 от проектозакона), както създаването на Национален регистър на преводачите от и на жестов език (чл. 5 и 6, стр. 3).

На 28 септември 2016 г. в Европейския парламент в Брюксел, по време на международната конференция „Многоезичие и равни права в ЕС: ролята на жестовите езици”, всички депутати подписаха Резолюция за жестовия език и професионалния жестов превод, която бе внесена за разглеждане от евродепутат Хелга Стивънс и приета на 23 ноември 2016 със 661 гласа ЗА, 6 против и 23 въздържали се. С приемането на Резолюция B8-1230/2016, очакванията са за ползотворна работа на Общностите на хората със слухова недостатъчност с техните правителства относно жестовия език и професионалния жестов превод. 

Тези данни никъде не фигурират в мотивната част от текста на закона. Буди недоумение откъде са взети и изложените в мотивната част спорни твърдения на съставителите за официалното признаване на жестовите езици по света.

Преводач и тълкувател са различни понятия в рамките на жестовия език. Преводачът е лице, което превежда дословно. Тълкувателят е лице, което обяснява и в хода на тълкуванието разполага със свободата да интерпретира, без да изменя смисъла на казаното. Тъй като жестовият език в България има нужда от обогатяване на фонда си с нови жестове, адекватни на езиковото богатство на българския език, при превод от и на жестов език (в завивимост от ситуацията и сложността на терминологията – правна, медицинска и др.), е необходима преценка дали е нужен преводач или тълкувател. Необходимо е да има точни дефиниции, тъй като при обучението и степените на квалификация те ще определят и сферата на покритие на жестовата услуга. 

Определянето на регламент за правото да се извършват преводи от и на жестов език и би попречило възникването на спорове за легитимация и би уредил реда и отношенията при преводачески услуги на местно, регионално, национално и международно ниво – чрез Национален регистър на преводачите и тълкувателите на български жестов език (чл. 6 (1), стр. 3). Буди недоумение обаче претенцията за воденето на регистъра, вписванията и отписванията от него, както и издаването на квалитетни документи за професионален жестов превод (чл.6 (3) и чл. 6 (6)).

Законът за жестовия език е държавен акт и като такъв следва да бъде урегулиран от държавна институция, която водейки регистъра – отговаря и за реда на вписванията и правилата по воденето му, както и за всички процедури, свързани с издаването на легитимни документи за правоспособни преводачи от и на жестов език. Още повече, че по смисъла на проектозакона, обучението на преводачите е нужна стъпка към изравняване с европейските стандарти по отношение на професионалния жестов превод.

Според европейските практики, международните преводи с квалифицирани преводачи са двупосочни, т.е., от нечуващ към чуващи с помощта на преводач от жестов език, и от чуващи към хора без слух на жестов език. Това е необходимо, за  да уточнява за каква комуникационна ситуация се налага професионалната жестова преводаческа услуга. Пример за приет стандарт при международни преводи: интервю с евродепутат Хелга Стивънс преди международната конференция „Многоезичие и равни права в ЕС: ролята на жестовите езици”, състояла се в Европейския праламент в Брюксел (Белгия) на 28 септември 2016 г. В кадър е единствено преводачът НА жестов език, а преводачът ОТ жестов език превежда от жестов език на говорим английски.

За европейските практики и реалността у нас

Една лъжа, повторена хиляда пъти (или поне достатъчно често), се превръща в истина. Но буди недоумение обстоятелството, че в публичното пространство се тиражират откровено заблуждаващи статистики, зад които не стоят факти, а хипотези. Ето пример за такава: „В България живеят над 120 000 лица с различна степен на увреждане на слуха. По данни на Европейския съюз на глухите броят на ползващите българския жестомимичен език е 50 000.”(Мотиви към законопроекта, стр. 6).

                                  

Изнесените в този абзац данни категорично не отговарят на истината! Не съществува точна статистика за броя на хората у нас, които имат различна степен на слухова загуба. Нито може да се каже кога един човек от такъв с естествен слух става лице със слухови потребности, тъй като у нас не съществува база данни на хората, които имат слухови дефицити. Изнесените цифри са някакъв предполагаем брой, включващ вероятно слухопротезираните лица (потребители на слухови апарати или кохлеарни имплантни системи), но в никакъв случай не могат да визират общия брой лица на територията на страната, които имат слухова загуба.

Всяка година в България се раждат и деца без слух, липсата на който се открива в доста по-късна детска възраст. На фона на липсващата точна статистика у нас, е пресилено да се твърди, че Европейският съюз на глухите разполага с такива статистически данни, още повече, че в Мотивите на проектозакона никъде не е приложена справка към тази институция за проверка на изнесените данни.

Всъщност, по последни изнесени данни от Европейския съюз на глухите, в Европа потребителите на жестов език са около 1 милион души, а тежкочуващите европейци наброяват близо 51 милиона. Спрямо тях, жестовите преводачи в ЕС са едва 6 500, което означава, че на 160 души се пада едва по 1 преводач. Това заяви Марку Йокинен, президент на Европейския съюз на глухите, в доклада си по време на Международната конференция „Многоезичие и равни права в ЕС: ролята на жестовите езици” на 28 септември 2016 г. в Европейския парламент в Брюксел (Белгия). Президентът на ЕСГ изтъкна тогава и колко е важно признаването да бъде постигнато посредством единно законодателство за жестовия език, като бъдат направени съответните законови промени, за да стане навсякъде по света конституционно признат езикът на знаците. Без единна законова рамка, все още в много държави по света ползвателите на жестовия език няма да могат да ползват правото си на равнопоставеност.

Изтъкването на статистика, с каквато започва мотивната част на законовия текст, както и повторението им от медиите впоследствие цели да покаже мащаби, които не отговарят на реалността в България. Действително, ползвателите на жестов език у нас са много, но е необходимо статистическите данни в цифри да имат и посочен адекватен и достоверен източник.

Защо е нужно да се приеме Закон за жестовия език и професионалния жестов превод?

Отправната точка, от която следва да започне промяната, е начинът на мислене и оборване на стереотипите спрямо хората със специфични слухови потребности. Те не са увредени, нито са с увреден слух, затова е нужно ползването на изрази, които са фактологически коректни и не нарушават личното им достойнство, същевременно не ги поставят в категорията на негодни за труд и социализация хора. С признаването на жестовия език за тяхно комуникационно средство, те получават възможността за достъп чрез това средство навсякъде и във всички сфери на обществения живот, където това е възможно.

Приемането на Закон за жестовия език и професионалния жестов превод би имал няколко основни предимства:

- би поставил България в числото на европейските държави, уредили със закон приемането на жестовия език за комуникационно средство на граждани със специфични слухови потребности.

- би уредил регламент за професионалния жестов превод съобразно европейските практики за обучение и използване на жестовите услуги на местно, регионално,национално и международно ниво.

- би позволил по-широкото навлизане на жестовия език в обществения живот – като образователно средство, в сферата на социалните услуги, заетостта, здравеопазването, транспорта, обществените услуги, телекомуникациите, медийните услуги и др., респ. и до изменения или допълнения в норматива на съответните закони.

- би поставил общността на хората без слух на равна нога с останалите граждани на страната, и би гарантирал тяхната равнопоставеност и участия без бариери във всички сфери на обществения живот, равни условия на заетост и социално включване.

На 25 юни Министерския съвет у нас прие План за действие на РБългария за периода 2015-2020 за въвеждане на Конвенцията за правата на хората с увреждания, в който т.1. се отнася за жестовия език. Също и План за действие на Националния съвет за интеграция на хора с увреждания (НСИХУ), приет на 8 май 2015 г. в Правец, в който жестовият език е застъпен в по-широки сфери. Тази информация липсва в текста на законопроекта, а именно в Оперативните цели на този План за действие са включени важни за узаконяването и употребата на жестовия език положения и препоръки.

На фона на последните събития в европейски план – Международната конференция, приемането на Резолюцията за жестовия език и професионалния жестов превод, както и според приетите Планове за действие от Министерския съвет у нас, узаконяването на българския жестов език е акт, чието отлагане във времето има плюсовете за това, че макар и на един по-късен етап, ще може да предложи пълнокръвна картина на ситуацията и проблематиката, с възможни решения и внимателно прецизиране с оглед коректността спрямо тези, заради чиито права се приема Законът.

Предпочитаният начин за признаване си остава конституционният. Спешно е нужно да се признаят националните жестови езици и в останалите държави от ЕС, според Марку Йокинен, президент на Европейския съюз на глухите, тъй като липсата на признаване представлява значителна бариера за глухите хора. Не бива обаче да се разчита, че с приемането му законът ще уреди неуредени с години локални въпроси и липса на единно мнение по много от аспектите в жестовия език (стр. 7, Мотиви).

Докато съществуват спорове относно практиките в съвременната специална педагогика при обучението на нечуващи деца, не може да се разчита на Закона да уреди тези спорове или да слага точка. Системата на обучение е непрекъснато развиваща се и се обогатява с нови практики. Законът следва да позволи единствено по-широката употреба и изучаване на жестовия език за нуждите на нечуващите деца, ученици и студенти, с цел да подпомага тяхното разбиране на околния свят.

Изтъкнат бе речникът на Съюза на глухите в България (Мотиви, стр. 7). 5 000 думи са твърде недостатъчни, при наличието на богатство на българския книжовен език, чийто тълковен речник само до буква Р обхваща 15 тома. С лексикалната си бедност жестовият език изобщо не може да се нарече равнопоставен на говоримия и книжовен. И в тази връзка следва да се работи в посока насърчаване обогатяването на жестовия език с повече знаци, еквивалентни на богатството на книжовния български език, за да може обучението на нечуващите деца да бъде адекватно на това, което получават чуващите им връстници. Но за съвместната работа между неправителствените организации и тяхното желание за постигане на резултати с общи усилия и заедност надали е нужно да ги задължава закон.

С оглед по-широкото приложение на жестовия език във всички сфери на обществения живот, не само е възможно, но и очаквано, да се наложат промени, изискващи определянето на бюджет за тяхната реализация, свързани с архитектурната среда и новите технологии. С това се опровергават твърденията в проектозакона (стр. 10-11, Анализ на разходи и ползи, Административна тежест и структурни промени).

Съществуват нововъведения, които биха били от полза за българските граждани без слух, и които отдавна съществуват в другите държави, узаконили жестовия език. Въведения от технически порядък, каквито са, например, поставянето на публични места на светлинни сигнални системи за нечуващи хора; билбордове с жестирана и субтитрирана информация, поставени на автогари, гари, автобусни спирки, университети и т.н.; пос-терминални устройства (банкомати, автомати за билети) с аватари на жестов език, обясняващи какво е необходимо да направят граждани без слух; Екрани в киносалони и театрални зали, на които да бъде инсталирана индивидуална техника за приемане на субтитри специално за граждани без слух. Възможностите са необятни и с приемането на този Закон те стават реално постижими за хората без слух. 

Никъде в проектозакона обаче не са допуснати или разгледани подобни развития, което оставя впечатлението за незавършеност и насочва концентрацията на вниманието в признаването на езика като държавен акт, с оглед единствено на образователните ползи и утвърждаването на заявените в законопроекта претенции. Официалното признаване на жестовия език е нужно да се разглежда в много по-широк диапазон.

Безспорно, с признаването на жестовия език за помощно комуникационно средство на българските граждани без слух, държавата ще заяви напредък и равенство с останалите европейски държави, които са уредили отношенията в законов аспект за своите нечуващи. Но нека това става с мисъл за тях, което да е видно от всяка дума в текста на закона.

Все пак силата на една нация си личи в отношението ú към по-слабите и в неравностойно положение нейни граждани.

Автор на текста: Христина Чопарова

Изображения: от проекта на закона и Parliament.bg

Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия


Оценете
(1 глас)
Прочетена 4062 пъти