Понеделник, 19 Октомври 2020 13:31

Какво не е наред в проекта на Закон за българския жестов език

Публикувана от
Оценете
(1 глас)

Жестовата комуникация прикова взора на общественото внимание чрез превода от телевизионния ефир, въведен поради епидемиологичната обстановка. Това обстоятелство актуализира и темата за необходимостта от Закон за жестовия език. Създаването му въздигна надеждите на тихата общност България да се нареди до европейските държави, легализирали в националните си законодателства жестовия език като комуникационно средство. Законопроектът, внесен в НС обаче, е много далеч от тези надежди и в този му вид има смущаващо много недостатъци.

Ще припомним, че на 7 юни 2017 г. Народното събрание на Република България отхвърли първият проектозакон за жестовия език. Вторият текст на проектозакона бе поместен в Портал за обществени консултации на Министерски съвет с дата на откриване 6.08.2020 и краен срок за събиране на мнения и предложения до 8.09.2020 г. Понастоящем Законопроекта на Закон за българския жестов език е достъпен в сайта на Народно събрание. На 8.09.2020 г. „Ние ви чуваме” входира в Министерство на образованието и науката свое Становище с вх. №12-15, включително и по електронен път. (С текста на Становището, съдържащо мнения и предложения, може да се запознаете в края на публикацията, достъпно е за сваляне във формат PDF, бел. авт).

България е член на ЕС от 1 януари 2007 г., и позоваването на европейски примери и добри практики в областта на жестовата легализация и преводачески модели е обосновано с оглед настоящия законов акт за българския жестов език. Предложеният проект на акт на Министерския съвет обаче „не е свързан с прилагането на европейското законодателство, поради което не се налага да бъде изготвена справка за съответствие с правото на Европейския съюз”. (Мотиви, стр. 7). Буди недоумение, че се иска легализация на национално ниво за един малцинствен език като жестовия, без да има дори позоваване на примери и опитности от европейски нормативи. Разбира се, препоръките на европейски и световни организации на тихи общности препоръчват легализацията на жестовия език да става с оглед националните особености на държавата.

Какви са те за България по отношение на българския жестов език?

Преди всичко, българската тиха общност е разнородна като слухов статус, като не може да бъде изведена точна статистика за числеността ѝ. В България няма работещ инструментариум за събирането на точни статистически данни, тъй като слуховите дефицити варират в много широки граници. По тази причина е невъзможно да се установи с точност числеността на цялата тиха общност, съставлявана от родени без слух хора, потомствено глухи, тежкочуващи, оглушали и хора със слухови смущения. Включително не е възможно да се определи колко от тях и дали използват жестовия език като основно или помощно средство. Затова всякакви предположения за приблизителен брой са спекулация, въвеждаща в заблуждение. Вторият проектозакон обаче повтаря грубата грешка на първия, който освен многото си пропуски, внушаваше и че легализирането е необходимо заради огромен брой ползватели на жестовия език.

Необходимо е да има ясно разграничение на слуховия статус чрез създаването на Класификатор на слуховите дефицити, който да улеснява ориентирането в конкретното състояние на тишина и да подсказва комуникационното средство на носителите. Създаването на такъв Класификатор следва да предхожда легализирането на жестовия език, за да може Законът да се позове и аргументира на кого ще служи нормативът и чии права и задължения ще урежда. Вместо това проектозаконът, въпреки горепосочената съществуваща вариативност на слуховите дефицити и разнородни групи таргети в българската тиха общност, ги подвежда под общия знаменател „глухи”, внушавайки по този начин, че всички са глухи и всички са ползватели на жестов език. Подвеждането под общи знаменатели не само отрича многообразието, но и слуховата идентичност на хората, налагайки им общ етикет. Самоопределянето като „глух” по културологичен признак или степен на слухова загуба е избор на отделната личност, но е неприемливо да се налага на толкова разнородни таргети.

Редно е да се пояснява и че жестовият език не е еднакъв за всички ползватели. Жестовият език има две версии  - естествена (която е аграматична и се използва основно от глухи хора), и калкираща (граматична, използвана помощно от тежкочуващи и оглушали лица). Обект на проектозакона е естествената версия.  Проектозаконът иска легализация на естествената версия, тоест признаване върховенството на комуникационното средство на най-малобройния таргет от тихата общност – глухите хора. Естественият жестов език е аграматичен, не следва граматичните правила на книжовния български език, почти не признава билингвистичните двуезикови методи (жест + говор + отчетлива устна артукулация), и е разбираем единствено в много тесни кръгове. Точно затова носителите му имат нужда от преводачи навсякъде, за да ТЪЛКУВАТ всяка информация. Този език освен това е беден на жестове, обикновено няма жестове за всяка българска дума, поради което преводът за глухи налага съкращения, замяна на сложни терминологии с по-разбираеми синоними. Спрямо глухите хора преводачът е тълкувател.

Този език искат съставителите на законопроекта да бъде легализиран като общонационален „български жестов език”, и признаването му като характерна част от културната идентичност на глухите. Граматичната версия на жестовия език, която се употребява от тежкочуващите хора и от част от оглушалите, следва точно българската граматика. Това означава, че не изключва части на речта от комуникацията, не замества и предава точно и дословно казаното, т.е, не го тълкува.  Жестовите преводачи спрямо тежкочуващия таргет са именно преводачи.

Тежкочуващите и оглушали хора дори не фигурират в проектозакона, дефинирани като засегната страна. Като се има предвид, че по-голямата част от тихата общност е съставена именно от тежкочуващи и оглушали хора, които НЕ използват или рядко използват жестов език, разчитат по устни, използват субтитри и говор, става ясно защо изглежда твърде неприемливо проектозаконът да дефинира като „глухи” всички таргети и да иска законово жестовият език в неговата естествена версия да се легализира като единното комуникационно средство на цялата тиха общност.

Внушението, че всички са глухи и всички са ползватели на жестов език, плюс позоваването на недоказуеми статистики за числеността на всички тези хора, е заблуждаваща информация. Широката общественост, за съжаление, както и законодателната власт, е в голяма степен неинформирана и незапозната с тези детайли. Но те са важни от гледна точка на реалното представяне на тихата общност, което законопроектът не прави.

В този му вид настоящият Проект на Закон за жестовия език е неприемлив, защото:

  • Не дефинира ясно наименованието на закона (при претенции да урежда и преводаческите услуги, следва да се нарича Закон за българския жестов език и професионалния жестов превод). Аргументите – в Становището ни.
  • Не дефинира ясно ползвателите на жестовия език и неговите версии – естествен (аграматичен) и калкиращ (граматичен), за да запознава широката общественост и законодателна власт какво точно се узаконява, как и при какви обстоятелства и области ще се прилага.
  • Не е адекватен спрямо тежкочуващите хора, които са част от тихата общност в България, и които са ползватели на субтитри и жестов език като помощно средство (разчитане на микромимика и устна артикулация). Субтитрите не са включени в законопроекта, с което се игнорират комуникационните средства на най-големия таргет в тихата общност.
  • Не предлага работещи формули на жестови преводачески услуги и размива дефиницията за жестов преводач, отнемайки от длъжностната квалификация определенито „тълковник”, което е важна част с оглед факта, че спрямо естествените носители на жестовия език преводачът е тълкувател.

Какви са негативните отражения върху тихата общност от законопроекта в този му вид?

Некоректно дефинирана и незачетена слухова идентичност. Обществото бива заблудено, че в България глухите са наистина огромен брой – 120 000. Също и че всички са глухи (без оглед на слуховия им статус), и че всички са ползватели на жестовия език, и че жестовият език е еднакъв за всички.

Увеличена административна тежест. Уреждането на преводаческите услуги в социален аспект ще създаде излишна административна тежест за хората със слухови дефицити. Преводаческите услуги са формирани в неработещ модел, а услугите – разпръснати между Агенцията за хора с увреждания, МТСП, Агенция „Социално подпомагане” и комисии на НПО. Ползвателите на жестови услуги ще трябва да доказват с документация слуховия си статус и всичко това с огромни срокове за одобрение на документация и издаване на разрешения за превод и услуги про боно.

В образователен аспект, въпреки прокламираните в проектозакона добри намерения за усвояване едновременно на български книжовен и жестов език (което и сега се прави в специализираните училища в страната), грамотността ще бъде под въпрос. ВУЗ-овете ще бъдат задължени да осигуряват жестови услуги, макар че много малко от глухите хора записват висше образование, а за тежкочуващите няма приобщаваща среда, осигуряваща им субтитри – в проектозакона такова положение изобщо не е застъпено.

По отношение на жестовите преводачи, които са посредник в жестовата комуникация, проектозаконът в този му вид е най-дискриминиращ. За жестов преводач, според проектозакона, се счита само лицето, което фигурира в определен  в закона Списък и е преквалифицирано според удобни изисквания за превод. Проектозаконът предлага отпадането на термина „тълковник” от длъжностната характеристика на преводачите на основание, че имало тавтология (повторение), понеже по презумпция преводачът бил и тълковник. Това е много далече от реалността - преводач и тълкувател са различни компетентности, изпълнявани от едно лице. Премахването на думата „тълковник” от професионалната квалификация на дългогодишни преводачи създава условия за упражняване на натиск върху тях. Изразът „преводач-тълковник от и на жестов език” го дефинира като лице, достатъчно компетентно да превежда както за глухи, така и за тежкочуващи, без да му налага ограничения във вида жестов превод или да го задължава пряко етичните правила. Редно е Законът да не изменя или премахва термини, които са коректни с оглед жестовата услуга.

В заключение, в този му вид законопроектът е зле разработен, зле аргументиран, претенциозен, подсказва некомпетентност в доста области, дискриминативен е по отношение на представителите на тихата общност и преводачите, налага и предлага модели на социални услуги и жестов превод, които са остарели и неработещи; фаворизира НПО, увеличава административната тежест за ползвателите на жестовия език и въвежда в заблуждение чрез позоваване на недоказуеми статистики, налага неясни образователни методики и нови учебни компетенции, които биха били по-уместни в друг проект или наредба; има претенциите да е разработван в съгласуваност и консултации с множество заинтересовани лица и специалисти, което не отговаря изцяло на истината.

Действително е нужен Закон за жестовия език, но не и такъв, който ощетява или игнорира именно тези, заради които ще се легализира.

Христина Чопарова

Становище на „Ние ви чуваме” (PDF)

Прочетена 208 пъти