Понеделник, 19 Октомври 2020 13:31

Какво не е наред в проекта на Закон за българския жестов език

Автор:

Жестовата комуникация прикова взора на общественото внимание чрез превода от телевизионния ефир, въведен поради епидемиологичната обстановка. Това обстоятелство актуализира и темата за необходимостта от Закон за жестовия език. Създаването му въздигна надеждите на тихата общност България да се нареди до европейските държави, легализирали в националните си законодателства жестовия език като комуникационно средство. Законопроектът, внесен в НС обаче, е много далеч от тези надежди и в този му вид има смущаващо много недостатъци.

Ще припомним, че на 7 юни 2017 г. Народното събрание на Република България отхвърли първият проектозакон за жестовия език. Вторият текст на проектозакона бе поместен в Портал за обществени консултации на Министерски съвет с дата на откриване 6.08.2020 и краен срок за събиране на мнения и предложения до 8.09.2020 г. Понастоящем Законопроекта на Закон за българския жестов език е достъпен в сайта на Народно събрание. На 8.09.2020 г. „Ние ви чуваме” входира в Министерство на образованието и науката свое Становище с вх. №12-15, включително и по електронен път. (С текста на Становището, съдържащо мнения и предложения, може да се запознаете в края на публикацията, достъпно е за сваляне във формат PDF, бел. авт).

България е член на ЕС от 1 януари 2007 г., и позоваването на европейски примери и добри практики в областта на жестовата легализация и преводачески модели е обосновано с оглед настоящия законов акт за българския жестов език. Предложеният проект на акт на Министерския съвет обаче „не е свързан с прилагането на европейското законодателство, поради което не се налага да бъде изготвена справка за съответствие с правото на Европейския съюз”. (Мотиви, стр. 7). Буди недоумение, че се иска легализация на национално ниво за един малцинствен език като жестовия, без да има дори позоваване на примери и опитности от европейски нормативи. Разбира се, препоръките на европейски и световни организации на тихи общности препоръчват легализацията на жестовия език да става с оглед националните особености на държавата.

Какви са те за България по отношение на българския жестов език?

Преди всичко, българската тиха общност е разнородна като слухов статус, като не може да бъде изведена точна статистика за числеността ѝ. В България няма работещ инструментариум за събирането на точни статистически данни, тъй като слуховите дефицити варират в много широки граници. По тази причина е невъзможно да се установи с точност числеността на цялата тиха общност, съставлявана от родени без слух хора, потомствено глухи, тежкочуващи, оглушали и хора със слухови смущения. Включително не е възможно да се определи колко от тях и дали използват жестовия език като основно или помощно средство. Затова всякакви предположения за приблизителен брой са спекулация, въвеждаща в заблуждение. Вторият проектозакон обаче повтаря грубата грешка на първия, който освен многото си пропуски, внушаваше и че легализирането е необходимо заради огромен брой ползватели на жестовия език.

Необходимо е да има ясно разграничение на слуховия статус чрез създаването на Класификатор на слуховите дефицити, който да улеснява ориентирането в конкретното състояние на тишина и да подсказва комуникационното средство на носителите. Създаването на такъв Класификатор следва да предхожда легализирането на жестовия език, за да може Законът да се позове и аргументира на кого ще служи нормативът и чии права и задължения ще урежда. Вместо това проектозаконът, въпреки горепосочената съществуваща вариативност на слуховите дефицити и разнородни групи таргети в българската тиха общност, ги подвежда под общия знаменател „глухи”, внушавайки по този начин, че всички са глухи и всички са ползватели на жестов език. Подвеждането под общи знаменатели не само отрича многообразието, но и слуховата идентичност на хората, налагайки им общ етикет. Самоопределянето като „глух” по културологичен признак или степен на слухова загуба е избор на отделната личност, но е неприемливо да се налага на толкова разнородни таргети.

Редно е да се пояснява и че жестовият език не е еднакъв за всички ползватели. Жестовият език има две версии  - естествена (която е аграматична и се използва основно от глухи хора), и калкираща (граматична, използвана помощно от тежкочуващи и оглушали лица). Обект на проектозакона е естествената версия.  Проектозаконът иска легализация на естествената версия, тоест признаване върховенството на комуникационното средство на най-малобройния таргет от тихата общност – глухите хора. Естественият жестов език е аграматичен, не следва граматичните правила на книжовния български език, почти не признава билингвистичните двуезикови методи (жест + говор + отчетлива устна артукулация), и е разбираем единствено в много тесни кръгове. Точно затова носителите му имат нужда от преводачи навсякъде, за да ТЪЛКУВАТ всяка информация. Този език освен това е беден на жестове, обикновено няма жестове за всяка българска дума, поради което преводът за глухи налага съкращения, замяна на сложни терминологии с по-разбираеми синоними. Спрямо глухите хора преводачът е тълкувател.

Този език искат съставителите на законопроекта да бъде легализиран като общонационален „български жестов език”, и признаването му като характерна част от културната идентичност на глухите. Граматичната версия на жестовия език, която се употребява от тежкочуващите хора и от част от оглушалите, следва точно българската граматика. Това означава, че не изключва части на речта от комуникацията, не замества и предава точно и дословно казаното, т.е, не го тълкува.  Жестовите преводачи спрямо тежкочуващия таргет са именно преводачи.

Тежкочуващите и оглушали хора дори не фигурират в проектозакона, дефинирани като засегната страна. Като се има предвид, че по-голямата част от тихата общност е съставена именно от тежкочуващи и оглушали хора, които НЕ използват или рядко използват жестов език, разчитат по устни, използват субтитри и говор, става ясно защо изглежда твърде неприемливо проектозаконът да дефинира като „глухи” всички таргети и да иска законово жестовият език в неговата естествена версия да се легализира като единното комуникационно средство на цялата тиха общност.

Внушението, че всички са глухи и всички са ползватели на жестов език, плюс позоваването на недоказуеми статистики за числеността на всички тези хора, е заблуждаваща информация. Широката общественост, за съжаление, както и законодателната власт, е в голяма степен неинформирана и незапозната с тези детайли. Но те са важни от гледна точка на реалното представяне на тихата общност, което законопроектът не прави.

В този му вид настоящият Проект на Закон за жестовия език е неприемлив, защото:

  • Не дефинира ясно наименованието на закона (при претенции да урежда и преводаческите услуги, следва да се нарича Закон за българския жестов език и професионалния жестов превод). Аргументите – в Становището ни.
  • Не дефинира ясно ползвателите на жестовия език и неговите версии – естествен (аграматичен) и калкиращ (граматичен), за да запознава широката общественост и законодателна власт какво точно се узаконява, как и при какви обстоятелства и области ще се прилага.
  • Не е адекватен спрямо тежкочуващите хора, които са част от тихата общност в България, и които са ползватели на субтитри и жестов език като помощно средство (разчитане на микромимика и устна артикулация). Субтитрите не са включени в законопроекта, с което се игнорират комуникационните средства на най-големия таргет в тихата общност.
  • Не предлага работещи формули на жестови преводачески услуги и размива дефиницията за жестов преводач, отнемайки от длъжностната квалификация определенито „тълковник”, което е важна част с оглед факта, че спрямо естествените носители на жестовия език преводачът е тълкувател.

Какви са негативните отражения върху тихата общност от законопроекта в този му вид?

Некоректно дефинирана и незачетена слухова идентичност. Обществото бива заблудено, че в България глухите са наистина огромен брой – 120 000. Също и че всички са глухи (без оглед на слуховия им статус), и че всички са ползватели на жестовия език, и че жестовият език е еднакъв за всички.

Увеличена административна тежест. Уреждането на преводаческите услуги в социален аспект ще създаде излишна административна тежест за хората със слухови дефицити. Преводаческите услуги са формирани в неработещ модел, а услугите – разпръснати между Агенцията за хора с увреждания, МТСП, Агенция „Социално подпомагане” и комисии на НПО. Ползвателите на жестови услуги ще трябва да доказват с документация слуховия си статус и всичко това с огромни срокове за одобрение на документация и издаване на разрешения за превод и услуги про боно.

В образователен аспект, въпреки прокламираните в проектозакона добри намерения за усвояване едновременно на български книжовен и жестов език (което и сега се прави в специализираните училища в страната), грамотността ще бъде под въпрос. ВУЗ-овете ще бъдат задължени да осигуряват жестови услуги, макар че много малко от глухите хора записват висше образование, а за тежкочуващите няма приобщаваща среда, осигуряваща им субтитри – в проектозакона такова положение изобщо не е застъпено.

По отношение на жестовите преводачи, които са посредник в жестовата комуникация, проектозаконът в този му вид е най-дискриминиращ. За жестов преводач, според проектозакона, се счита само лицето, което фигурира в определен  в закона Списък и е преквалифицирано според удобни изисквания за превод. Проектозаконът предлага отпадането на термина „тълковник” от длъжностната характеристика на преводачите на основание, че имало тавтология (повторение), понеже по презумпция преводачът бил и тълковник. Това е много далече от реалността - преводач и тълкувател са различни компетентности, изпълнявани от едно лице. Премахването на думата „тълковник” от професионалната квалификация на дългогодишни преводачи създава условия за упражняване на натиск върху тях. Изразът „преводач-тълковник от и на жестов език” го дефинира като лице, достатъчно компетентно да превежда както за глухи, така и за тежкочуващи, без да му налага ограничения във вида жестов превод или да го задължава пряко етичните правила. Редно е Законът да не изменя или премахва термини, които са коректни с оглед жестовата услуга.

В заключение, в този му вид законопроектът е зле разработен, зле аргументиран, претенциозен, подсказва некомпетентност в доста области, дискриминативен е по отношение на представителите на тихата общност и преводачите, налага и предлага модели на социални услуги и жестов превод, които са остарели и неработещи; фаворизира НПО, увеличава административната тежест за ползвателите на жестовия език и въвежда в заблуждение чрез позоваване на недоказуеми статистики, налага неясни образователни методики и нови учебни компетенции, които биха били по-уместни в друг проект или наредба; има претенциите да е разработван в съгласуваност и консултации с множество заинтересовани лица и специалисти, което не отговаря изцяло на истината.

Действително е нужен Закон за жестовия език, но не и такъв, който ощетява или игнорира именно тези, заради които ще се легализира.

Автор на текста: Христина Чопарова

Становище на „Ние ви чуваме” (PDF)

Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия

 

Оценете
(1 глас)
Прочетена 1345 пъти