Сряда, 10 Март 2021 10:25

Калкиране или за грамотността в жестовата комуникация

Публикувана от

Жестовият език (все още често наричан постарому жестомимичен) е съчетание от знаци, изобразявани както с едната или двете ръце, така и с лицева мимика. Движенията на ръката, позицията на пръстите и останалите елементи на жестовата комуникация са подпомагащи осмислянето на думите чрез визуалното им изображение в пространството. Жестовият език обаче не е еднакъв за носители и ползватели. Разчитането по устни, калкирането и мястото на тълкувателите в жестовата комуникация са акцент в днешната публикация. 

Хората със слухов дефицит са лица, пребиваващи в състояние на частична или пълна тишина. Това са хора с вродена или придобита слухова загуба, които съставляват нечуващата общност в България. Те условно се разделят като слухов статус на глухи, тежко чуващи, оглушали и лица със слухови затруднения. Разликата в слуховия статус подсказва, че не всички са глухи и не всички си служат с жестов език, а имат различни комуникационни средства.

Артикулативност и разчитане по устни

Жестовият език е 80%  мимикрия и 20% знаци, тъй като разбирането се осъществява най-вече чрез разчитане на устната артикулация и емоции чрез лицето и цялостния невербален език на тялото. При елиминиране на звука, очите автоматично се спират върху устните в стремеж да ги „разчетат”. За да си представи това, достатъчно е човек да направи простичък експеримент – да запуши ушите си или да застане зад звукоизолираща преграда, след което да се опита да разбере какво казва говорещият зад нея само по движението на устните му.

Това е изключително трудно и на практика почти невъзможно за овладяване от хора, които са чували, тъй като мозъкът им – да го кажем образно за по-лесно разбиране - е настроен в режим „обработка на постъпващ звук”. При нечуващите хора този режим просто не работи, така че в състояние на тишина очите улавят и разкодират по движението онова, което не е възможно да бъде чуто. По тази причина всички хора, без значение на степента на слуховата си загуба, са способни да разчитат по устни.

При някои от нечуващите хора това се случва спонтанно и леко, едновременно с настъпването на тишината, при други – с известно напрягане, в зависимост от това кога е настъпила слуховата загуба и колко време от този период лицето е разполагало с време да овладее умения в разчитане на невербални знаци. За тежко чуващите и оглушалите, както за лицата със слухови затруднения, при които слухът е отслабнал по немедицински причини, разчитането по устни е по-трудно, защото са чували и изгубеният звук им налага приспособяване към визуалното декодиране. Затова и за тази част от хората в нечуващата общност е от голямо значение артикулационният жестов превод, който може да им предложи жестов преводач в ситуация, когато са отдалечени от говорещия (пряко или от тв екран), при лоша артикулация или лоша до никаква видимост (от маски, микрофони или други обекти).

Трудността в разчитането по устни произлиза от необходимостта да се приучи мозъкът да разпознава артикулирането, да го декодира отвъд техническите средства (слухови апарати и кохлеари), тъй като без тези улесняващи достъпа на звук средства, нечуващият е в тишина. Когато „разчитането” се случва с хора от близкото обкръжение на нечуващия, това го улеснява, защото му дава предимството да познава особеностите на лицевата микромимика на тези, с които общува всекидневно. Малко повече ще са трудностите с „разчитането” на непознати хора, тъй като те имат и различни особености на говор и артикулация.  

Видно от всичко споменато е, че за доброто взаимно разбиране и комуникация без бариери е от изключителна важност думите да се артикулират с устни и говорът да участва максимално в процеса (знаков билингвизъм). Тук е редно да припомним, че в средите на поколенчески глухи хора, където гласът не се чува, той не се използва. Жестовете и лицевата мимика заместват звука, и по този начин системата от знаци, измислена за комуникация от родени без слух хора, се предава вътре в семейството или малката социална група, за да обяснява околния свят и всички понятия от говоримия език. Затова този жестов език се нарича естествен и по тази причина той е само и единствено средство за общуване. За глухите хора това е първият език и в тяхната култура той е  предпочитан като основно средство за комуникация.

Без достъпа до звук и с ограничените средства на жестовия фонд, не е учудващо, че много от глухите хора изпитват трудности с усвояването на книжовния език и притежават т.нар. „аграматичност” – изказът им следва подредба, която не се подчинява на граматическите правила на говоримия национален език. Глухите хора, общувайки жестово и избирайки предимно тази форма на комуникация, притежават и неумения за съставянето на текстове, подчинени на правилата на българската граматика. Разбира се, тук за общата грамотност, образование и култура от голямо значение са редица фактори – влиянието на средата (дали детето е от глухо или чуващо семейство), какъв е слуховия му статус (глухо, тежко чуващо или е оглушало), медицинска и психологическа подкрепа (дали е получило ранна слухово-речева рехабилитация, логопедична помощ, слухопротезиране) и др.

Тежко чуващите и оглушалите са лица, за които загубата на слух е настъпила много след усвояването на речта и по тази причина повече разчитат на остатъчен слух, технически средства, говора си, субтитри, надписи и всички текстови форми – т.е., при тях книжовността и общата култура са неповлияни от жестовата комуникация като цяло. Бидейки обаче хора със слухова загуба, те взаимодействат и с глухите носители на жестовия език, като по този начин стават негови ползватели. С тази разлика, че придържайки се към граматиката на говоримия национален език, са обогатили жестовия с редица знаци за части на речта, които обикновено не се използват от глухите хора. Това се нарича калкиране или калкиран (калкиращ) жестов език, при който жестовата и говоримата реч се съотнасят с точност една към друга, като има пълно припокриване на жест към дума. От дума към жест все още е пожелателно, тъй като жестовият език не притежава богатство от знаци, равно на книжовното.

Естествен и калкиран жестов език

Естественият жестов език (ЕЖЕ) е език на глухите хора, които са негови носители. Служат си със знаци на едната или двете ръце, често с минимална или никаква устна артикулация. ЕЖЕ има объркан словоред и силна аграматичност спрямо книжовния български език. Използва се от глухи лица като основно средство за комуникация и не е подходящ за образователни цели.

Калкиран (или още калкиращ) жестов език (КЖЕ) е език на тежко чуващите хора, техните близки, на жестовите преводачи и на други лица, които са негови потребители. Служат си със знаци на едната или двете ръце, с ясна артикулация и говор, т.нар. знаков билингвизъм. КЖЕ има правилен словоред и граматика, плътно следваща граматиката на говоримия и книжовен български език. Използва се като подпомагащо комуникацията средство и е подходящо за образователни цели.

Обяснимо е, че възниквайки в средите на глухи семейства, жестовият език като измислена от тях система може да обясни единствено понятията от ежедневието им и съдържа жестов фонд, близък до средата на конкретната малка семейна група. В този му вид естествения жестов език е разбираем единствено там и в останалите общностни групи, с които глухите семейства си взаимодействат. За да бъде обаче от полза в по-големи социални групи и общество, жестовият език следва да не бъде свеждан до нивото на невнятно ръкомахане без артикулация. Затова като образователно средство и подпомагащо разбирането на богатството на говоримия и книжовен език, жестовият може да го обясни само ако следва същите правила и ако е равнопоставен на него като жестов фонд. С други думи, само ако е калкиран.

Наличието на калкиране вече подсказва, че видимите ограничения на естествения жестов език са преодолими. Калкиращият жестов език се изравнява с говоримия български език чрез точността на превода, което е заявка за повишаване на грамотността на глухите лица в книжовно отношение. Но тъй като не всички са глухи, редно е да има съобразяване с истинската необходимост на нечуващите точно от естествен жестов език. Калкирането не изключва културното значение на жестовия език като средство за визуално логическо обяснение на понятия, но следва да го издига на по-високо ниво, ако ще го използва за ограмотяване в системата на предучилищното, училищното и висшето образование.

Могат ли глухи лица да бъдат преводачи?

Краткият отговор е - не. Много глухи не артикулират добре думите и не използват говора си (често по причина, че не е бил рехабилитиран, тъй като в глухите среди на това обстоятелство не се е гледало като на нещо от значение поради основното общуване с жестове). Липсата на устна артикулация при тях често изключително много затруднява комуникацията и общуването, ето защо са необходими жестови преводач – тълкуватели. Спрямо глухите хора преводачът е именно тълкувател, тъй като обяснява и свежда сложната информация отвън до опростената лексика и понятия, с които си служат глухите вътре в своите общества. Навсякъде по света преводач (translator) и тълкувател (interpreter) са две отделни компетентности, често съвместявани от едно (чуващо) лице. 

Преводачите са лица, които имат изключително висока езикова култура и разнообразнии жестови умения (естествен, калкиран, международен жестов език), ясна артикулация и са знакови билингвисти. За нуждите на конкретната ситуация обаче като тълкуващи лица често в работата на преводачите се привличат лица със слухова загуба, за да подпомагат разбирането в по-специфични комуникационни ситуации. Но глухи хора не могат да бъдат жестови преводачи, а единствено тълкуватели (препредаващи), тъй като поради липса на слух няма как да бъдат посредници в комуникативна ситуация между чуващи лица и аудитория, в медии или в публични интерпретации.

Приетият наскоро Закон за българския жестов език (БЖЕ) премахна от длъжностната квалификация на жестовите преводачи в България израза „тълковник”. По този начин обезсмисли най-важната функция на  жестовия посредник и позволи нелогичността глухи лица да бъдат произвеждани в преводачи. Зад подобна нелогичност могат да стоят единствено нездрави медийни интереси, тъй като жестовият превод във всякакви публични пространства се подчинява на световно признати етични критерии, най-важният от които е преводачът да бъде максимално прецизен – нещо, което е трудно постижимо от глухо лице. За да получи свидетелство за преводач, глухото лице трябва да може да удостовери умения и познания, релевантни на тези, на които отговарят чуващите преводачи. По тази причина компетентностите на глухото лице като сътрудник в превода са съобразени със слуховия му статус и индивидуални възможности. 

Не е логично един глух човек, който не разбира понятията и смисъла на сложни термини, който изпитва затруднения да прочете текст или да състави такъв, да бъде преводач. Преводите от и на език предполагат много висока обща култура, а често логиката на един чуващ и един глух човек се различават изключително много, което оказва влияние върху смисловото изобразяване на думите чрез жестове. Ето защо е от съществено значение съвместната работа между носители и ползватели на жестовия език. Естественият и калкиращият жестов език не са взаимоизключващи се.

Полемики за или против калкирането са излишни, тъй като – видно от всичко изброено - става дума за различни версии на жестовия език, ползвани от хора с различен слухов статус и култура, които могат да съществуват паралелно, както са съществували до момента. Калкиращият жестов език е изразно средство за тежко чуващите хора (Hard of hearing people), които навсякъде по света са най-многобройната група представители на нечуващата общност, включително в България. Законът дори не ги е признал за културна група у нас. Съмнителни „експерти” ги наричат слабо чуващи (превеждайки названието им от английски с още по-плачевния превод от Гугъл), или направо „глухи” наравно с всички останали. Опитите да се отрича калкирането буди недоумение, защото то по никой начин не отменя органичната роля на жестовия език, но го окултурява, издигайки го много над нивото на невнятно ръкомахане.

Естественият жестов език е подходящ единствено за комуникация, но чрез калкирането повишава компетенциите си до образователно средство, способно да обяснява сложността на книжовния език. И съответно да повишава общата култура и грамотност на бъдещите поколения деца със слухови затруднения, не всички от които са глухи.

Христина Чопарова

 

Оценете
(3 гласа)
Прочетена 230 пъти