Зрителската аудитория се състои и от представители на нечуващата общност, които са хора с различна степен на слухова загуба – глухи, тежкочуващи и оглушали. Коректно е тя да се нарича „нечуваща”, защото този термин изразява като цяло затрудненията или невъзможността за чуване, въпреки технически средства като слухови апарати или кохлеарни импланти при някои лица. "Ние ви чуваме" в свои публикации във времето се е придържал и към литературния израз "тиха общност", визирайки пребиваването в тишина. За всички хора от тази общност гледането на филм с надписи е различно преживяване, доколкото разликата в комуникационните им средства и културологични особености им позволяват да го възприемат в пълнота. Нека ви запознаем с всяка група и как зрителите от всяка възприемат филма.
Глухите (Deaf) - са лица с дефинитивна пълна глухота (surditas), която може да бъде едностранна или двустранна, вродена или придобита в много ранна възраст. Това са хора, които са предречево (прелингвално) лишени от възможност да чуват – потомствено глухи, родени без слух. Тези хора са потребители на жестовия език в неговата естествена форма, и притежават специфична функционална неграмотност (или аграматичност). Това означава, че за тях писмения текст е по-трудно разбираем, макар и четим, и употребата на по-сложни думи и изрази усложнява и затруднява възприемането на писмената реч. Обикновено имат и затруднения с говора и рядко го използват. Тези обстоятелства обособяват глухите като културологично малцинство със свой език. Когато гледат филми, глухите хора възприемат смисъла им изцяло визуално - от движещите се образи и частично текстово, от субтитрите. Повече им е нужно някой да им обяснява с жестове, и обикновено след края на филма близките им резюмират за тях чрез жестовия език онова, което не са разбрали.
Тежкочуващите – са лица с различна по степен загуба на слух в децибели, която обикновено клони към тежък процент нечуваемост, откъдето идва и изразът „с трудно, тежко чуване” (hard of hearing). Тази слухова загуба обикновено е настъпила вследствие на заболяване или травма, получени в късна детска възраст, т.е., тя е придобита след раждането. Загубата може да бъде на едното или двете уши (едностранна или двустранна), и тъй като при тежкочуващите слухът е нарушен следречево (постлингвално), те използват максимално говора си, за да чуват гласа си и гласовете на околните, звуци, шумове. Заради съществуващият при тях (макар и малък) процент остатъчен слух, повечето тежкочуващи компенсират загубата с технически средства като слухови апарати или кохлеарни импланти. Когато гледат филми, тежкочуващите хора могат да увеличат максимално звука, за да имат и аудио достъп до съдържанието. При тях възприемането е цялостно – визуално, звуково и текстово. Субтитрите са от изключително значение за тях.
Оглушалите – са чуващи лица, които по някаква причина в хода на живота вече са загубили частично или напълно слуха си. В тази група влизат и тежкочуващите хора, при които остатъчният слух вече липсва и им е невъзможно повече да чуват с технически средства. Оглушалите разчитат по устни и са ползватели на субтитри. Когато гледат филм, го възприемат визуално и текстово.
Да сложим ли надписи? Ето защо... и как
Вече сме ви информирали в наша статия, че субтитри и надписи са различни понятия. Съществуват отворени (вградени във филма) надписи, които са част от филмовата продукция, предназначена за разпространение в кина и театри. Затворените надписи (за вграждане) са отделни текстови файлове, които могат избирателно да се добавят от потребителите, или са прикрепени към технически устройства с възможности за смяна на езика, шрифта и позицията спрямо екрана. В настоящата публикация разглеждаме затворените надписи като текстов файл, които често са свързани с превод от чужд език.
Когато се съставят затворени надписи, обикновено това се прави с пълно съобразяване спрямо различните типове зрителска аудитория със слухова загуба. Спецификата на затворените надписи е в това, че служат за обяснение на звуковата ситуация едновременно с развитието на действието. Когато, да речем, на екрана в една стая звучи музика, отваря се врата някъде, звъни телефон или се разнася човешки говор или звуци от домашни любимци, това следва да бъде подсказано за нечуващия зрител. Обикновено отграничаването на обяснителните надписи от останалия текст става чрез скоби или емотикони. Пример: (звъни будилник), (въздъхва тежко), (потраква клавиатура), (камбанка). Емотиконите обикновено са ноти, когато затворения в тях текст е песен, предавана дословно. Възможно е също да се използва наклонен шрифт (италик) за отграничаване на непряка реч (размишления или наратив), от пряката реч (диалози).
Важно е да се уточни, че затворените надписи се създават най-вече за да подпомагат аудиторията на глухите и оглушали зрители, тъй като по презумпция тежкочуващите притежават възможност да улавят звук. Разбира се, взема се под внимание и лексиката при субтитриране чрез затворени надписи. Изхождайки от аграматичните особености при глухите хора, обяснителните надписи са максимално близко до онова, което глухият човек познава от своето ежедневие. И въпреки че самите глухи се изразяват аграматично, граматически правилните субтитри се явяват освен средство за обяснение и средство за повишаване на грамотността им. Ето защо е от такова голямо значение да има субтитри не само във филмовите продукции. Не бива да се забравя също, че смяната на близки и общи планове в киното кара нечуващите зрители да „губят връзката”. Тъй като почти всички нечуващи разчитат по устни, в момента, в който изгубят от поглед говорещия на екрана, зрителите изпускат казаното от него по време на общия план. Това важи и за телевизионни предавания, където принципът на близки и общи планове е същият.
Тежкочуващите и оглушалите хора са лица, които имат представи и спомени как звучат отделни предмети, гласове, шумове, звуци. Но глухите хора, които никога не са чували, дори при прости указания какво звучи, не биха могли да си го представят. Така например, поставеното в скоби означение „камбанка”, едно тежкочуващо или оглушало лице би могло да свърже асоциативно с училищен звънец, звънчева мелодия от бутон на входна врата, с църковна камбана, или със стандартен ринг-тон от телефонна или часовникова аларма. За глухия човек, който никога не е чувал, означението (камбанка) би било просто индикация, че в този момент нещо някъде звъни / звучи.
Поставянето на субтитри е времеемък и енергоемък процес, тъй като освен всичко вече изброено, е необходимо времево прецизиране (т.нар. „тайминг”), което ще позволи на надписите да не изостават или избързват, а да следват диалога. Това е свързано с преценка за дължината на самите надписи, така че макар и обяснителни, те все пак не биха могли да бъдат твърде много в рамките на един филм. Разбира се, затворените надписи, макар и обясняващи, имат за цел просто да пояснят звуковата ситуация в самия филм, а не да разясняват или асоциират за зрителя отделния звук. Например, ако в даден кадър от филма звучи птича песен, надписът би бил просто (пее птица), без да се уточнява в детайли каква е птицата и какъв точно звук издава тя.
За повечето хора с естествен слух звукът е даденост. Затова по-голямата част от широката общественост счита за излишно в български филмови продукции да има български субтитри. Оказва се, че е много необходимо да има – за да бъдат приобщени и зрителите от нечуващата общност към аудиторията, за която е заснета продукцията. Когато е налице желание, винаги има и начини. Игнорирането на публики е проява на много лош вкус.
Автор на текста: Христина Чопарова
Изображение: Дамян Калчев за сайта "Ние ви чуваме"
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия и изображението към нея