Партньор или конкурент?
Изкуственият интелект (Artificial Intelligence /AI) навлезе в съвременния свят с апломб, предлагайки технологични решения в почти всяка област на живота, като дори създаде предпоставки за опасения, че ще направи излишни множество професии и ще измести човека в изпълнението на редица дейности.
Подобни опасения са разбираеми, но неоправдани, тъй като ИИ не е интелект по смисъла на човешката способност да разсъждава, да създава свои мисли, да притежава емоционалност и морал. ИИ е събеседник, проектиран да подава отговори, боравейки с огромна база данни, да генерира изображения и текстове с подадена от човека информация или ключови думи.
Генерираните от него визуални файлове са безспорно красиви и дори фантастични (картини, рисунки, снимки), а текстовете му често са забавен микс от налични информации по конкретна тема. По този начин той може да подпомага човешкото въображение в реконструкцията на образи от миналото, визии за бъдещето или да подобрява креативността по отношение на полезни изобретения.
Скептицизмът към ИИ е породена от улесняващата роля на технологиите в общуването, изчисленията, проектирането и всяка друга област, които правят човешката дейност почти излишна. Улесняването като функция всякога влошава качеството като резултат. Когато една машина може да изпълнява задания по поръчка, това спестява усилията на човека да се грижи сам да развива умения в същите области. Ако ИИ може да пише стихове, може и курсови работи. Къде биха останали широтата на мисълта, идеите, виждането на студента, на всеки автор изобщо? Как би се дефинирало тогава понятието „автор“?
От другата страна стои възторгът от многобройните възможности на ИИ. Той обаче винаги ще бъде генератор, а не създател, тъй като му липсва въображение, емоциум и най-вече, душа – основното качество, което гарантира незаменимостта на човека и дефинира понятието „човек“. С правилните механизми за регулация, изкуственият интелект би бил чудесен партньор, а не конкурент.
Приложение в образованието за нечуващи
Със сигурност ИИ притежава много повече функции от гореспоменатите. Тук ще разгледам ползите за хората със слухови дефицити, за които изкуственият интелект може да транслира реч в текст в реално време, и да го предава на екрани с широка видимост. Защо е необходимо това?
Нечуващата българска общност се съставлява основно от хора с придобита слухова загуба (тежкочуващи и оглушали – ползватели на технически средства, артикулативно декодиране и субтитри), и малцинство от хора с вродена слухова липса (Глухи, носители на жестова култура и аграматична реч). Това, което обединява всички тези култури е обстоятелството, че те частично или напълно не чуват. Затова и коректният термин за тях е „нечуващи“.
Дългогодишният ми професионален опит с представители на всички културни групи нечуващи е показал, че голяма част от тях не записват висше образование по причина, че академичната среда не е достатъчно приобщаваща и позволяваща им равен достъп до информация.
Нечуващите не са в състояние да следят лектор и едновременно с това да си водят записки на казаното от него, като губят връзка с наратива, щом се прекъсне визуалния контакт с говорещия. Слуховите апарати или кохлеарни импланти при някои от тях не им гарантират стопроцентова чуваемост. Акустиката в залата също е от значение.
Езикът на знаците и жестовия превод в академични условия - незадоволителни и неефективни
Езикът на знаците не е подходящ инструмент за решаването на въпросите на равния достъп в образованието, тъй като той е подпомагащо средство за междуличностна комуникация. Бидейки символна система единствено на Глухите хора, жестовият език е аграматичен и лексикално беден (около 5 000 жеста на 250 000 думи в българския език), което го прави неравнопоставен на националния, поради което не може да го превежда, само го тълкува.
Разбира се, при липса на жестове за по-сложната терминология, това не би било превод, а обясняване с наличните жестове, което отнема време и забавя учебния процес. Във всички национални езици на знаците по света лексикалната бедност и аграматичност са общоизвестен факт. Затова посредниците с жестов език по света не се наричат преводачи, а тълкуватели (Sign Language Interpreter/SLI), тъй като обслужват предимно хора от Глухата култура с тълкуване и разясняване.
Ако в системата на предучилищното и основното училищно образование опростената лексика позволява превод заради наличния жестов фонд, то в други публични ситуации е необходимо тълкуване на сложната лексика. С други думи, „преводът“ всъщност е аграматизиране на постъпващата информация, за да бъде разбираема чрез маломерния знаков фонд, с който борави Глухата аудитория.
И вече става ясно защо в системата на средното и висше образование жестовият език е неприложим. Там, където по света това се прилага, висшите учебни институции са специално за нечуващи, не са масови. Това е обяснимо с оглед различния темпоритъм, нужен за извършване на тълкуването.
Освен обстоятелството, че все още не съществуват жестове за академичната лексика и терминология в области като медицина, математика, право и други, е важно да се има предвид, че дори един професионален жестов преводач-тълкувател физически не е в състояние да жестира в рамките на целодневни лекции, всяка от които по 45 минути.
Необходимо е преводач-тълкувателите да се сменят на всеки 20 минути, с цел да щадят гласните си струни, които са под огромно напрежение по време на безгласно предаване на информацията жестово и артикулативно. Заради чисто физическата уморяемост и недостатъчния капацитет на жестовите посредници е видно, че езикът на знаците не решава въпросите на достъпността до информация в системата на висшето образование, дори ако се увеличи броя на жестовите посредници.
Най-същественото е обаче, че носители и основни ползватели на жестов език са само Глухите. А в България тяхната численост в цялата нечуваща общност е изключително малка, респ. няма толкова голяма необходимост от жестово обслужване, особено в академични условия. Тежкочуващите и оглушали лица нямат потребност от тълкуване чрез знаци, тяхната култура е технически, говоримо и книжовно базирана, и са потребители на субтитри.
За съжаление, младите хора от Глухата култура рядко или изобщо не записват висше образование. Бидейки зависими от жестови посредници, те нямат нужната самостоятелност да се справят с високите академични предизвикателства. Студентите със слухова загуба са най-често от тежко чуващата или оглушалата култура, които не само ползват технически средства, но и са по-подготвени да се справят с все още недостатъчно приобщаващата академична среда, като не разчитат на жестов език и посредници.
По получена информация, СУ „Св. Климент Охридски“ първи е въвел практика за жестово подпомагане в академични условия, но тя скоро е отпаднала, тъй като самите студенти са се срамували от тази услуга. Ето защо е от значение, преди да се въвежда жестов „превод“, да има предварително проучване на нагласите на самите студенти и реалната им необходимост от жестов език според културата и слуховия им статус. Не всички са Глухи и не всички се нуждаят от жестов език и превод.
Решението – превеждащ и субтитриращ изкуствен интелект
Видно от всичко това е, че ИИ с неговото изобилие от данни се явява необходимото решение в тази ситуация. Екрани със субтитри в реално време, по които тече транскрибиран текст от реч, биха разрешили по адекватен начин въпросите за достъпността до акустична информация. Тази технология ще позволи по-голяма мотивация на нечуващите да записват висше образование.
В чисто психологически план ще спести на студентите от тежкочуващата и оглушала култура изтощаващите опити за декодиране по устни часове наред и стреса от продължителната концентрация на вниманието. И тъй като тези студенти нямат потребност от жестов посредник, субтитрите са идеалното решение. Технологията би била от полза и за чуващи студенти, които поради незадоволителна акустика на залата или отдалеченост от лектора нямат добра чуваемост.
Разбира се, технологията е несъвършена. Често генерираните по този начин субтитри нямат главни букви, липсват препинателни знаци и това не поставя ясни граници за началото и края на изреченията. Но по-същественото е, че технологията има потенциала да осигурява достъпност на информацията за хора, до които звукът не достига по акустичен път.
Въпреки технологичната си непрецизност, ИИ освен достъпност на информацията, ще спомага и за насърчаване на четенето. В средите на Глухата култура четенето на книги и писането на текстове са много затруднени заради обстоятелството, че жестовият език не възпитава в книжовност и – бидейки сам аграматичен, не се самокоригира и не следва книжовните норми.
Субтитрите са изключително необходими за хората от българската нечуваща общност във всяка област на живота – в медиите, в изкуството, в образованието, защото са най-прекият начин речта такава, каквато звучи, да не бъде тълкувана и разяснявана, а директно и дословно предавана до онези, които частично или напълно не чуват.
---
С известни съкращения, текстът е публикуван в алманаха „Университетът на бъдещето“ (Университетско издателство, София 2023), по повод 135-годишнината на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, чийто възпитаник е авторът на статията.
Автор: Христина Чопарова
Изображение: Герд Олтман /Гералт (Gerd Altmann /geralt from Pixabay)
Сдружение НЦАК „Ние ви чуваме“ е носител на право на публикува статията