Четвъртък, 01 Август 2019 11:34

Аграматичният език на хората в тишина

Написана от

Жестовият език (Sign Language) е известен още и като „жестомимичен”. Език на знаците, той е изразителна комбинация от лицева мимика и движения на ръцете. Спрямо българския книжовен език жестовият стои аграматично, заради умишленото пропускане на части от речта. Но бидейки езиково средство за комуникация, езикът на знаците се подчинява на своя граматика и правила. В настоящата публикация акцентираме върху причините жестовият език да се разглежда като аграматичен.

Жестов език и темпоритъм

Всеки, който е опитвал да „говори” с жестове, е установил, че знаковата комуникация има особена специфика. Тя най-ясно си проличава в темпоритъма на говорене. Независимо колко бързо тече речта на говорещия, при едновременното включване на жестове към нея тя се забавя.

За да се преведе всяка отделна дума, жестирайки я, комуникаторът трябва да забавя говоренето си, за да може да успее да „открие” и приложи най-точния смислово жест към думите, с които борави. Това му налага да говори бавно, не само за да бъде разбираем за нечуващия човек, но и за да влезе по-адекватно в двойната си роля на говорещ и превеждащ.

В ежедневието си хората, чуващи нормално, се изразяват с различен темпоритъм. Скоростта на говорене при някои е изключително висока, други говорят не толкова експанзивно, а бавно и провлачено. За хората със слухови дефицити е от значение ясното артикулиране на думите, за да могат да ги разчитат независимо от скоростта на говорещия. Артикулирането е важно условие за смислова разбираемост и поради обстоятелството, че съществуват няколко жеста за една дума, и без нейното изразяване е възможно „да се изгубим в превода”.

Преводачите и хората, които ползват жестов език по необходимост, са се убедили в тясната връзка между жестирането и темпоритъма на изказване. Жестовият език забавя темпото на думите, налага по-спокойната интонация, и бидейки тълкуващ по своята същност, търси синоними за заместване на онези думи в книжовния език, за които няма жестове. Също за по-сложната терминология, която често се обяснява чрез заместване с близки по значение думи.

Скоростта задава граматиката

Когато се употребява жестов език наравно с говоримия, с цел по-лесното и бързо разбиране, се пропускат отделни части на речта като предлози, съюзи и междуметия. Така жестовия език избира да не си служи с частици като „в”, „на”, „за”, „по” и др., за които има жестове, но те са в регистъра на т.нар. „калкиращ” жестов език, тоест точно отговарящ на граматиката на българския говорим и книжовен език.

Повечето от хората, родени без слух или лишени от него в много ранна детска възраст, определящи себе си като „глухи”, предпочитат некалкирания жестов език. Тоест, предпочитат тази версия на жестовия език, която не е натоварва цялостното разбиране с частици, които удължават изказа.

Много бавен е темпът на реч, когато е превеждана с калкиращ жестов език. Така като цяло информацията, предавана с него, се накъсва. Забавеният темпоритъм на говорене води до загуба на нишката на казаното. Колкото е по-дълго то, повече намалява и прагът на концентрация на внимание от нечуващия. И се стига до момент, в който е нужно съкращаване, с цел да се облекчава разбирането. Да се случва то бързо, лесно, веднага.

Затова и жестовият език, лишавайки се от определени части на речта, за да тече по-бързо и гладко, се превръща в аграматично структирана реч. И спрямо граматиката на българския книжовен език, той наистина стои аграматично. Спрямо желанието на ползвателите му да ползват и да общуват с некалкиращ жестов език, той ще продължи да бъде аграматичен.

Вижда се, следователно, че скоростта задава граматичния тон. Иначе казано, за да тече жестовата реч бързо и гладко, тя трябва „да се освободи” от тези части на речта, които я забавят. Отказът от „правилната” (книжовна) граматика обаче не бива да се разглежда като отделна или нова граматика, а просто като следствие от характерните особености на комуникацията чрез знаци. С други думи, жестовият език не е аграматичен, ако бъде разглеждан извън сравненията с говоримия език.

Разбира се, „аграматичността” има и друг аспект. Жестовият език възниква в средите на тези, които си служат с него, още преди те да са овладели говоримият и книжовният български език. По тази логика, предаването му в поколенията ще следва граматичните правила на самия жестов език, които не отговарят на книжовните норми.

За повишаване на езиковата култура на нечуващите хора обаче, необходимо е в образованието за глухи да са включени калкиращият жестов език и знаковият билингвизъм.

Когато е налице богатството от знания, остава само изборът как и в какви ситуации то ще се използва от нечуващия човек. Важно е да общуваме без бариери и да се случва онази комуникация, която прави свой избор на изразни средства съобразно нивото и предпочитанията на събеседниците.

Не бива да се забравя, че жестовият език е система от знаци, изразени с определено движение тялото, позиция на китките, ръцете и пръстите в пространството. Затова се говори за структура на жестовия език и за граматика, която е негова специфична. Човешкото лице участва с цялата палитра от емоции и устна артикулация, за да предаде посланието по начин, който освен разбираем, е и отражение на вътрешния свят на човека без слух. Затова определението на жестовия език до неотдавна е било „жестомимика”.

Днес е прието да се използва съкратеното название „жестов”, което не изключва мимиката като употреба, а по-скоро акцентира върху езика на знаците в качеството му на помощно средство в комуникацията.

Христина Чопарова

Изображения: интернет

Прочетена 86 пъти
Още в тази категория: « Българският знаков език