Петък, 02 Август 2013 03:00

На кого е нужен жестов език?

Написана от

Езикът на знаците (или жестовият език) е предпочитано средство за комуникация от хора без слух, но за него се знае много малко сред широката общественост. На кого е нужен жестовият език? Какво е той, на какви правила се подчинява? Универсален ли е? На този и още много други въпроси се постарах да отговоря според опита и наблюденията си. Въпросите ми бяха зададени от човек, желаещ да надникне в света на Тишината и да се осведоми как общуват хората без слух, и защо не всички от тях използват езика на знаците. Радващо е, че все повече стават тези, които имат желание да внесат повече яснота в някои свои разбирания по тези въпроси. Интервюто бе проведено по скайп на 29.07.2013 г., и го публикувам без съкращения. Казаното тогава е валидно и днес.

Валерия Димитрова: Винаги съм смятала, че жестовият език е универсален. Така ли е всъщност?

Хр. Чопарова: Интересен въпрос, който ми подсказва, че все още има какво да се уточнява по въпросите за жестовия език с цел по-добрата информираност на обществеността за това какво представлява, на кого е нужен, кога е нужен и защо има толкова спорове по него. За да ти отговоря, ще започна оттам, че като всеки език, и жестовият е уникален сам по себе си, но това далеч не предполага и универсалност. Хората със слухови дефицити в съответната държава си ползват техен език, който смислово им обяснява дадената дума, но всички официално приети жестови езици по света имат по нещо общо и заимствано. Така хора от различни националности могат да се разбират чудесно на езика на знаците, даже да не владеят съответния чужд език. Пример за това са множеството чуждестранни туристи от Италия, Финландия и др., които покрай летните игри за глухи – Дефлимпикс – на които България в момента е домакин, комуникират свободно с жестове, разбираеми за всяка от общуващите страни. В известна степен това придава някаква универсалност на жестовия език, макар че както всеки език, така и той непрекъснато се изменя, допълва, той е динамичен език.

Съществуват ли някакви правила в жестовия език? Аз винаги съм смятала, че той е нещо като… асоцииране. Чинията си е чиния, чашата си е чаша.

Той е асоциативен, да. Когато казваш чиния или чаша с жест, обаче, ти РИСУВАШ предмета. Ръцете ти го изобразяват като форма или действие, максимално близка до неговата, за да ти подскажат смисъла му. Жестовият език не е безцелно ръкомахане, както може би изглежда отстрани. Има свои правила, положения на ръцете, посока на движенията, едноръчно или друръчно изразяване.

Да, именно затова предположих, че е универсален.

Жестовия език е език на знаците – за общуване са нужни само две ръце и желание за взаимно разбиране. Думата „жестов” подсказва, че всяка дума се изобразява с ръцете така, че да подсказва смисъла на това, за което става дума. Затрудненията са няколко. Първо, много от глухите хора са родени, живеят и обучават в среди на хора без слух, и започват да измислят свои жестове, с които навлизат в звучния свят, преди да овладеят по-късно други жестове, по-общоприети. Наричат това „майчин език – жестомимика”, който всъщност е трудноразбираем и неграмотен, по стандартите за общоприетите жестове. Но вкъщи жестовете са едни, в училище други и се получава разпокъсана система от знаци. Приетите  като стандартни се речниковат и преподават. И макар че има речници, съдържащи над 5 000 думи от говоримия български език, се осъзнава чудесно тяхната недостатъчност. Второ, даже това количество се струва на повечето глухи хора прекалено голямо, тъй като те общуват опростено за по-лесно разбиране. И като казвам опростено, имам предвид съвсем аграматична употреба на думите, липса на родове, на предлози и съюзи. Трето, за много от думите у нас няма жестове, а знаеш, у нас езикът се мени всяка секунда, навлизат чуждици, появяват се нови думи. Ако за всяка от тях трябва да се измисли жест, речникът би заприличал на Енциклопеция – представяш ли си човек със затруднения във възприемането да научи всичко това? Но пък и много от глухите хора оправдават нежеланието за учене с глухотата и едва ли не смятат, че тя е извинение да стоят на такова ниво. И това го има. Затова не можем да говорим за универсалност на езика. Колкото и всички да ги подвеждат под общия знаменател “глухи”, хората със слухови дефицити са различни и като такива трябва да се възприемат, когато става дума за жестов език и нуждата от него.

Но нали е общоприет, т.е., съществуват правила?

Да, правила съществуват в самия език, но той не е общоприет. Всички биха искали да има единен жестов език, грамотен и богат, на който да се обучават малките деца без слух, родените глухи или впоследствие оглушали, както и всеки, който желае да употребява жестов език. Само че това е леко утопично по няколко причини. Различните жестове, примерно. Идеята на жестовия език е да показва смисъла веднага, да се разбира от раз. Да вземем думата доктор. Първата ти асоциация е да изобразиш спринцовка, сякаш натискаш с пръсти невидимо бутало, за да впръскаш в другата си ръка. Само че в много краища на страната у нас това е означението за наркоман. За да бъдеш правилно разбран, е въведен друг жест – почукване с едната ръка върху другата (по асоциация с почукванията с пръст, когато те преслушва лекар). Само че този жест, по моему, е много далече от смисъла на доктор. Човек, който не е запознат с жестовия език, независимо дали чува или не, трудно ще свърже този жест с лекар. Прилича на почукване по врата. Разбираш сега, че едно от правилата е жестовете да се уеднаквяват така, че да се избегне погрешното разбиране, недоразумението или откровеното неудобство, ако използваш погрешно дума, която се окаже нещо нецензурно. Но по моему тази разлика в думите, приети за стар и нов жестов език, могат да се оприличат на диалектите в българския език. В различните краища на страната малките сиви птичета могат да се наричат и врабци, и дживгари. Важното е да бъдеш разбран, но понякога е трудно само с един жест да изобразиш нещо. Тогава ти трябват не повече, а нови. А за много от думите няма жестове. Как да обясниш някому, примерно, какво е мравояд? Знаеш ли колко вида птици има? Как да ги изобразиш с жестове?

Защо не се измислят нови жестове тогава? Правилни.

Определено се измислят, но въпросът често дребнаво опира до това кой ги измисля. И определението „правилен” е много разтегливо понятие. Ще ти кажа защо, според мен. Дори след време да се въведе определен „правилен” жестов израз за дадена дума, с цел всички да я разбират и ползват, повечето ще изберат да употребяват това, което са научили от малки. У нас децата свикват да си измислят свои жестове за нещата и си ползват тях. Вкъщи си жестират по един начин, в училище по друг и в крайна сметка, не може да има ПРАВИЛЕН жестов език, доколкото всеки разбира онова, с което е свикнал. Не можеш и да задължиш някого да знае всичко, нито да ползва определени неща, които не разбира, само защото са приети за правилни.

Законът това не може ли да го регламентира по официален начин?

Много хубав въпрос. Точно заради това се търси намесата на закона - за да има някакво общо приемане, общовалидност, да се сложи край на съществуващите недоразумения. Но въпросът е в това дали един Закон е в състояние да направи това, да уреди дори морално-етични разногласия? Не мисля. Той обаче би дал възможност за някаква единна методика на обучение, което също е спорно, защото всяка методика е набор от наложени правила, а всеки компетентен по темата смята, че неговите са най-уместните.  У нас жестовия език не е въведен и одобрен като официално средство за общуване на хора със слухови дефицити – защото възниква въпросът, кой от всички жестови езици да се узакони? Дали „майчиният – жестомимика”, речниковият, който е по-скоро тълковен, или международният, от който е заимствано, и който  (според Тед Сапала, д-р на психологическите науки в университет Рочестър, Ню Йорк, САЩ), е някаква комбинация от езици, т.нар. „неправилно говорим чужд език”, в който всеки привнася от собствената си култура, а доста често тя е и аграматична. 

Иначе аз лично смятам, че жестовия език е нужно да се легализира дотолкова, доколкото той е необходимо средство при обществени събития, когато трябва те трябва да се обясняват и превеждат на глухи хора. Вече е отделен въпрос преводачът какъв жестов език ще владее, макар че специално преводачите се обучават по създадения у нас речник, а има и преводачи, в чиято компетенция влиза и международният жестов език (жестуно). Но ето че въпреки наличието на преводачи, които превеждат в тв формати, много от глухите хора се оплакват, че не ги разбират. А това е така и защото самите глухи малко или никак не ползват речниците, има съмнения, че не си обогатяват запасите от думи. Така че проблемът е двояк – от една страна, не можеш да задължиш никого да усвоява език, ако не му се налага, и от друга, за доброто разбиране между всички е желателно езикът да е универсален. Но как да стане при това положение? Внасяни са предложения до съответните министерства, но  още се спори ли е език изобщо, за да е релевантен на всички останали. Има някои общоприети жестове, които се водят универсални и се разбират от всички независимо от езика. Такива са обръщенията, поздравите, елементарните въпроси с опознавателна цел – име, години, работа, от този порядък. Обаче има и друг проблем – ще се разберат разговорно, но когато нещата опират до писане, до документация, ще има известни затруднения. Някак си покрай жестовете писмения език остава на заден план, а идеята е да се овладява и той. Мнозина от глухите, обаче, за жалост не могат да пишат правилно, не могат сами да направят молба или автобиография и се нуждаят някой да им помага за това. Често за тези неусвоени умения се разменят упреци – между родители, учители, министерства. Но нещата опират и до желанието на самите хора без слух да се научат на един по-късен етап, когато нито една от споменатите институции няма власт върху доизграждането и усъвършенстването им като личности.

Но нали жестовия език е полезен и нужен за всички нечуващи хора?

Не на всички. У нас постоянно се чува „трябва”. Имам предвид, че преди да започнеш да правиш закон за нещо, важно е да е ясно кого ще обслужва той. Според множество мнения, в България причината да няма законово приет официален български жестов език по примера на други държави е, че жестовият език на глухите хора у нас няма статут на стабилна система, чиито носители и потребители да са всички със слухова загуба.

Освен това, у нас хората със слухови дефицити са – по примера на приетото в света – наречени сборно „глухи”, макар че те всъщност са всякакви. Разбираш ли, има тежкочуващи, ранноглушели, родени глухи, къснооглушели, оглушели при инцидент, болест, старост и т.н. Всички тези хора имат потребност да се аклиматизират към състоянието си и да намерят най-удобното за тях средство за общуване. Никъде не е казано, че жестовият език е задължителен за всички с някаква степен на слухозагуба. Той е желателен. Помощно средство. Това ще рече, че когато си без слух, търсиш логично компанията на хора, сред които ще се чувстваш „в свои води”. Да усвоиш или не жестов език е въпрос на желание, не задължителна мярка. По тази причина и мнозина не се отказват от „своя си жестов език”, за да усвояват по-общоприетият, понеже е правилен. А има и нещо друго – много родители на деца без слух не искат децата им “да ръкомахат”, защото и те, както и много от хората с естествен слух, не са запознати с това какво е жестовият език и какви са ползите му. Поради което децата не овладяват никакъв знаков език, бил той речников или друг. Така пък самите деца по-трудно усвояват езика, защото едно нещо като не им е изобразено с жест, трудно ще разберат какво е. И затова много от тях си остават неграмотни. И това е някак тъжно. В повечето случаи нищо не им се разбира. Не си служат с много части на речта - предлози, съюзи, всичко се съкращава.

Има и жестови преводачи...

Има, да. Те обикновено са чуващи деца на глухи родители, или имат в семействата или обкръжението си близки хора, които общуват с езика на знаците. Много от хората с естествен слух, които нямат такива близки, стават преводачи, защото жестовия език им се струва  екзотичен и любопитен. Имат желание да помагат. Това е чудесно, похвално е, но… във всяка информация – официални документи, вестници, новини и прочее, голяма част от текста се съкращава за удобство и по-лесно разбиране. Просто защото няма и време да преведеш всяка една дума. А ако тя няма и съответния жест… По тази логика и самите преводачи би трябвало да имат свободата да измислят нови жестове, за да обрисуват по-добре новите думи. Но я нямат, защото са просто посредник, чрез който информацията достига, до когото е нужна. Отделен въпрос е, че и самите хора без слух  гледат на това като на недопустимо - логиката е различна, а във всеки жест има логика. У нас на преводачите обаче се случва "да спасяват положението", като измислят и въвеждат свои интерпретации на думите, които нямат жестове, просто според ситуацията на мнозина им се налага да го правят. От друга страна, в повечето случаи тях просто  ги ползват като неофициални придружители на добра воля. Според мен желанието да бъдеш максимално полезен и разбираем, въпреки ограничението на речниковия запас, е похвално.

Но да се върнем на въпроса ти на кого е нужен жестов език. Голяма заблуда е, че ВСЕКИ със слухов дефицит трябва да знае или има нужда от жестов език. Пожелателно е да знае – доколкото общува с такива хора, които го потребяват, за да се разбират. Но лично на него ако не му е нужен, е в правото си да ползва други средства за комуникация. Примерно, има тежкочуващи, оглушели късно, те са свикнали да си говорят, да пишат, някои носят апарати и кохлеари, не им е било нужно да знаят жестовете, те просто не общуват така. Въпрос на избор е. Не съм специалист по жестов език, но считам, че мога да изразявам мнение по въпроса, тъй като имам вече доста наблюдения и опит. Ще си позволя да кажа, че децата без слух, израснали в среда на чуващи хора, обикновено получават по-голямо внимание и усвояват по-добре граматичния български език, имат по-богат речников запас и използват максимално говора си. Те по-лесно се интегрират, защото за тях не е проблем да общуват и с хора с естествен слух. Обратно, тези, които растат в тиха среда, усвояват по-добре жестовия език за сметка на граматиката и рядко използват говор, разчитайки само на ръцете и изражението си. Те почти не се интегрират сред чуващи и нямат особено голямо желание да общуват с други, освен с глухи хора като тях. Често се говори за общуване без бариери, но по моему, самите общуващи с избора си често ги поставят.

Такива неща не сплотяват ли всички хора с увреден слух, за да намерят заедно решение?

За съжаление, по-скоро не. Хората са различни и имат също толкова различни потребности. Аз лично не ги деля на чуващи, нечуващи, глухи, тежкочуващи и пр. Тези определения важат само тогава, когато е необходимо да си наясно със степента на чуваемост на събеседника ти и да съобразиш с това своите комуникационни средства. Ако човекът е глух, а ти знаеш жестов език, ще общувате с него. Ако е тежкочуващ, ще си говорите или пишете. Ако е слухопротезиран, необходимо е да му говориш по-високо и отчетливо, за да те чува и разбира. Но е важно да уточня, че всичко това НЕ СА УВРЕЖДАНИЯ, а състояния. За мен са просто хора със слухова загуба, но не са еднакви, не са маса хора с общ "проблем", макар че обществеността точно така ги третира. Някои колеги журналисти даже все още използват израза „глухонеми” на общо основание, макар че е обиден и не отговаря на реалността. Всички нечуващи могат да говорят, отделен въпрос е кой колко желае да ползва и да развива гласа си. Заедността ще е трудно постижима, докато има разделения  по признак на слухова загуба.

Изображение: личен архив

 

Прочетена 761 пъти