Понеделник, 28 Ноември 2016 01:10

Преводач или тълкувател?

Автор:

В област като жестовия език, особено в националните жестови езици, за да бъдат правилно и точно предавани, е необходимо наличие на езиково богатство. То се изразява в това за всяка дума да има релевантен жест, който да я обяснява. Иначе казано - когато жестовият фонд покрива думите от говоримия национален език. Каква е разликата между преводач (translator) и тълкувател (interpreter)? Кога е необходима неговата помощ и на какви морално-етични норми се подчинява един посредник в знаковия език? Кога говорим за наистина качествен професионален пренос на информация от говорим към жестов и от жестов към говорим език? В настоящата публикация разглеждаме тези въпроси в търсене на отговори. 

Помните ли забавната комедия на режисьора Артър Хилър oт 1989 г. „Един не чул, друг не видял” (See No Evil, Hear No Evil), с Ричард Прайър (Уоли) и Джийн Уайлдър (Дейв). Там Уоли е сляп, а Дейв е нечуващ. Двамата стават свидетели на убийство, но са възможно най-трагикомичните свидетели, тъй като Дейв е видял всичко, но не може да го разкаже, а Уоли е чул всичко, но не е видял нищо. От гледна точка на закона свидетелите са неспособни да докажат, че убийството въобще се е случило. Затова пък са особено комични опитите да го докажат – нищо, че на тях нито им вярват, нито ги разбират.

Подобна е ситуацията и с ползвателите на жестов език. Особено тези, които са посредници в общуването между нечуващ и чуващ. Иначе казано, преводач-тълкувателите. Те са мостът, по който тече обменът на информация между хора, които без такава помощ не биха могли да се разберат по конвенционалния начин, защото нямат езикови допирателни. Това обстоятелство само по себе си подсказва колко е голяма отговорността на посредника и колко е важно той да познава добре езиковите системи и култура на тези, на които посредничи. За целта е необходимо да е овладял до съвършенство всички езикови системи - и знакови, и говорими, за да може да осъществява максимално точен пренос на информация, в която не се губи никаква част.

Преносът на информация с жестов език обаче все още не е превод. То е „предаване”. И в немалко случаи – „тълкуване”, тъй като при липса на определен жест за точно определена дума се подразбира, че е нужно веднага да бъде обяснена, изтълкувана, заменена с аналогична – синоним или близка по значение. В противен случай цялата налична информация ще се пренася с много големи пропуски или съкращения, които застрашават вече самия контекст на съобщението. А не бива да се забравя, че има области на комуникация, в които самият език е специфичен, с определена терминология – например юридическата, научната, медицинската.

За да бъде адекватен и точен един посредник между, да речем, ищец със слухова загуба и съответните правни служители, е нужно посредникът да познава сложните термини, тяхното жестово изражение и да може да ги предава със същите темпове, с които борави и говорещият. Професионалният жестов превод всъщност е комбинация между точен пренос и обяснения, тъй като една част от наратива, за която съществуват жестове, може да се предаде дословно с тях, но при наличие на чуждици или думи без жестов аналог, те следва да се разтълкуват. 

Употребявам израза „би следвало”, защото това е идеалният вариант. За съжаление, реалността е малко по-различна. Българският жестов език е беден на жестове. В момента съществуващия у нас „Български жестомимичен речник” (2006) съдържа 3 000 думи, обособени в 28 теми, а във втората част на речника, издадена през 2007 г. са добавени още 1500 нови. Това обаче е твърде недостатъчно на фона на огромното езиково богатство на говоримия език, а и жестовият, като всяка езикова система, търпи изменения и допълнения поради обстоятелството, че ползвателите му – Глухите и тежко чуващите хора – сами измислят нови думи или заемат от другонационални жестови езици, „побългарявайки” ги. В резултат на всичко това, може да се каже, че за една дума има няколко, при това различаващи се жеста, употребявани от нечуващи хора в различна възраст.

По-възрастните използват един вид жестов език, базиран на установени академични норми и считан за по-артистичен и по-смислово изразителен, докато по-младите представители на нечуващата общност у нас предпочитат „модерния жестов език”, който е комбинация от привнесено отвън, предадено поколенчески и измислено в движение.  Дори битува мнението, че младите хора без слух не желаят да се ограмотяват жестово от съществуващите речници.

В резултат на всичко това, за един посредник между представители на нечуващата общност у нас, би представлявало особено предизвикателство да умее да разбира и да интерпретира жестовата комуникация така, че да бъде ясна и разбираема между всички комуникатори. В тази си роля той следва да се опира не са само на вече съществуващия жестов речников запас, но и на опита си в комуникацията с много и най-различни културни групи нечуващи, за да усвоява и жестовете, създавани от тях. 

Тези жестове не винаги изглеждат логически или артистично и смислово изразителни. Но все пак са средство за комуникация, предпочетено за ползване по силата на навика или авторството. И моето лично мнение е, че тези жестове са част от езиковото многообразие в цялата жестова система и не би следвало да бъдат пренебрегвани само поради съображението, че не отговарят на някакви естетически или академични критерии.

Жестовият език в целостта си е уникален и не прилича на никой друг език, но е добре да се придържа към граматичните правила на говоримите езици чрез калкиране, да притежава адекватно на говоримите богатство на ползваеми единици. Казано по-простичко, нужно е да има достатъчно жестове, съответстващи на думите, предлозите, съюзите и всички езикови елементи в говоримите езици. Това означава, че жестовият език е не само необходимо, но и належащо да се обогатява с нови жестове. И в тяхното измисляне би следвало да участват всички – както нечуващите като ползватели на жестов език, така и техните посредници в общуването.

Важно е да се отбележи и че самите ползватели не се придържат към един и същ жестов език. Глухите предпочитат естественият жестов език, който  аграматичен. Тежко чуващите рядко ползват  жестов език, но ако се налага, предпочитат калкиращият (калкираният), който е по-близо като съотношение жест-дума до граматическите правила на говоримия, респ. е грамотната версия на естетствения. Оглушалите хора и всички със слухова загуба умеят да разчитат артукулативно по  устни. Съществува и международен жестов език - жестуно. 

Видно е следователно, че пред един жестов посредник стои предизвикателството, за да извършва професионален пренос на информация, да познава всички тези видове език на знаците и техните носители и потребители. Колкото до самите посредници, те трудно биха могли да се наричат „преводачи”. В английския език думата „превод” е translation. Означава още и „предаване”. Но по света е приета по отношение на жестовия език английската дума „interpreter”, т.е., интерпретатор, тълкувател, обяснител. Човек, който тълкува, когато превежда от реч. Sign Language Interpreter в буквален превод от английски означава „Тълкувател на знаковия език”.

Това е така, тъй като по отношение на Глухите лица посредникът е тълкувател, а езикът на знаците се приема за език на Глухите хора.  Но аудиторията често е смесена, така че посредникът е нужно да бъде разбираем както за Глухи, така и за тежко чуващи и оглушали лица. И тъй като професионалният пренос на информация е съчетание от превод и тълкуване, е нужно да се придружава от знаков билингвизъм (жест+говор и отчетлива устна артикулация), за да гарантира разбиране от разнородна публика от нечуващи. 

Тук от значение е също и темпоритъма на говорене. Колкото наративът е по-бавен и спокоен, толкова по-изразителен и разбираем е жестовият му пренос. 

Жестовият превод е законно призната професия със свой кодекс и регламенти. Когато си тълкувател, имаш правото да интерпретираш според ситуацията, с цел да обясниш по-добре и по-достъпно с наличните ресурси, с които разполагаш. Но бидейки преводач, следва да предаваш точно – което, както вече опитах да обясня – не винаги е възможно, когато се предава устно от бързо говорещ. С оглед гореизброените обстоятелства, жестовият език по-скоро се тълкува и обяснява, отколкото се превежда дословно и точно.

Преводачите от чужд език, писмен или говорим (в чуждоезиковата литература, като индивидуален посредник при интернационални срещи или масов посредник на събитие) следват различни регламенти и кодекс, съобразени със съответната област на превеждане. Превеждането е творчески акт, самата професия е творческа по смисъла на свободната интерпретация. И все пак е много важен въпросът докъде се простира тази свобода? Доколко е етично един преводач да създава имидж на този, на когото превежда, представяйки го в по-добра светлина?

Ясно е, че бидейки посредник, преводачът приближава две култури дотолкова, че да им помогне да се опознаят, да се срещнат и да се случи обмен между тях. А за посредниците с жестов език това е още по-отговорна роля, защото като преносители на масова информация спомагат за окултуряването и образоването в самата нечуваща общност.

От всичко, което тематично разгледахме дотук, се налагат и няколко извода:

  • всеки преводач-тълкувател, независимо от областта на превеждане, е необходимо да има много добро познаване на материята – респ. езика, терминологията.
  • преводач с диплом и курсове за допълнително обучение респектира, но определящо за професионализма му е обема на практиката му и интересът към езиковите детайли.
  • преводът е творческа професия, но колкото и творчески да подхожда един преводач, не може да замества автора (писмено) или да интерпретира твърде волно (устно).
  • устните преводачи не са само механични предаватели на информация, те създават комфорта и атмосферата на общуването.
  • всеки би могъл да нарече себе си преводач, но професионализмът се познава по наличието на скромност – преводачът е сътрудник, не основният играч.

Съществуват различни етични кодекси с правила за професионално държание, разработени от различни асоциации на преводачи на знакови езици. Световната асоциация на преводачите на знаков език (WASLI) са направили чудесен подбор на такива етични кодекси на национални асоциации, които англоговорящите от вас, скъпи читатели, могат да изтеглят от страницата на WASLI.

В заключение. За да е налице ситуация на взаимно разбиране, е нужно професионалният жестов превод да покрива много високи критерии. Особено е нужен при събития на високо ниво, а в днешното забързано и динамично ежедневие на комуникация без граници, търсенето на добре подготвени и професионални жестови посредници е голямо. Не бива да забравяме и изнесените на конференцията в Брюксел факти: на 160 души със слухова загуба се пада по един преводач. А глухите хора по света са около милион. Тежко чуващите – около 51 милиона.

Без жестови посредници повечето от тях са извън комуникационните бариери.

Автор на текста: Христина Чопарова

Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия

 

Оценете
(1 глас)
Прочетена 2516 пъти