Говоримият език расте и се обогатява, но с времето част от лексикалния запас се обвива в тишина и забрава. Като онези овехтели думички, отпаднали от всекидневния говор. Днес те звучат архаично, но и събуждат умиление по времената, в които езикът е бил наситен с повече благост и човеколюбие. Днешният модерен, изпъстрен с чуждици и сленгове изказ звучи студено и сякаш е лишен от душа. Някак синтетичен. Допълнителна изкуственост в него добавя и политически коректният език, предлагайки заобиколни, смекчаващи заместители на предполагаемо накърняващи достойнството термини, използвани за хора от малцинствените групи.

Жестовият език (Sign Language) е известен още и като „жестомимичен”. Език на знаците, той е изразителна комбинация от лицева мимика и движения на ръцете. Спрямо българския книжовен език жестовият стои аграматично, заради умишленото пропускане на части от речта. Но бидейки езиково средство за разговорна комуникация, езикът на знаците се подчинява на своя граматика и правила. В настоящата публикация акцентираме върху причините жестовият език да се разглежда като аграматичен.

Езикът на знаците (или жестовият език) е предпочитано средство за комуникация от хора без слух, но за него се знае много малко сред широката общественост. На кого е нужен жестовият език? Какво е той, на какви правила се подчинява? Универсален ли е? На този и още много други въпроси се постарах да отговоря според опита и наблюденията си. Въпросите ми бяха зададени от човек, желаещ да надникне в света на Тишината и да се осведоми как общуват хората без слух, и защо не всички от тях използват езика на знаците. Радващо е, че все повече стават тези, които имат желание да внесат повече яснота в някои свои разбирания по тези въпроси. Интервюто бе проведено по скайп на 29.07.2013 г., и го публикувам без съкращения. Казаното тогава е валидно и днес.