Saturday, 26 May 2018 15:00

Без звук

Posted by
Rate this item
(0 votes)

Тишината плаши заради това, че изолира. Откъсва те от всичко, което достига до теб чрез животрептящата нишка на звука. Дистанцира те от хората – дори в присъствието на тълпа виждаш само движещи се устни... а до теб не достига нищо от това, което мълвят. Какво би станало, ако над целия свят, преситен от шумове и какофония, се настани безмълвие? Без радио. Без телевизия и музика. Без гласове. Едно вечно тихо място (A Quiet Place, 2018), без нито звук. Там съвременния свят е ограбен не само от звуци, но и от човешко присъствие. И като в сюрреалистична творба на Клифърд Саймък, причината е в инопланетни хуманоидни същества - гигантски, грозни, слепи... чиято кръвожадност се отключва и от най-тихия звук.

За да оцелееш, правилата са прости – не говори, не вдигай шум, стъпвай тихо. Нашествениците като че ли нямат слабо място... и все пак понякога това, което дава най-голяма сила, е и източник на уязвимост... Бихте ли си представили, че може да запазите пълно мълчание за ден? А за 89 или 472 дни? Самоналожено мълчание, за да останеш жив. Защото това е дилемата в „Без звук” – тишината или живота.

Знаете ли, че в източната философия мълчанието е равно на живот? Говоренето го съкращава. Наричат обета за мълчание „мауна”, а неговорещите – муни. Светските хора са свикнали да говорят непрекъснато, сякаш се ужасяват да настъпи тишина, поради което изпитват потребност постоянно да я запълват с говорене за какво ли не. Обикновено банално и нищо не казващо. Ако забраните на такъв човек да говори, за него това ще е равнозначно на смърт. Говоренето поставя ума постоянно обърнат навън, като огледало, което има какво да отразява. Но ако дори за няколко дни органът на речта се контролира, тогава очите и ушите също преминават в друг „режим”. Мълчанието развива волята. Оконтролира не само импулса на говорене, но също и емоциите. Нервността изчезва, гневът дори не се заражда.

Но ако за муните е радост и лекота да спазват такъв обет за мълчание, за петчленно семейство от Ню Йорк това е свръхчовешко. За вечно неспокойната и шумна природа на децата е почти невъзможно да контролират естествените си пориви за говорене. Да внимават за всеки звук и да ходят боси, защото само стъпките са безшумни. Принудени да пазят мълчание, за да останат живи, в „Без звук” всички общуват помежду си единствено с езика на знаците. Не само заради опасността за живота, но и заради най-голямото дете (Милисънт Саймъндс), което е без слух. Кохлеарните ú импланти, изглеждат нелепо на фона на повсеместната тишина, където просто няма звуци за чуване.

Ежедневието в безмълвие се движи в съвсем различен ритъм. Без цъкащи часовници и паникьосани аларми. Без бързане, защото трябва да внимаваш за най-малкия шум, който всяко твое движение и действие образува. Да готвиш на пара. Да се храниш без потракващи съдове и прибори. Да следиш къде пада капещата от лицето ти вода сутрин. Внимаваш за всяка вещ, която би могъл да събориш неволно. Дори за всеки дъх. Как се излиза от Тишина, в която дори и мълчанието е оглушително? Как се живее в толкова населен със звуци свят, в който си принуден нито да ги чуваш, нито да ги образуваш?

Филмът илюстрира и простотата на един битиен модус, в който свръхпотреблението е лукс. Днес, когато все повече се осъзнават ползите от по-балансирано хранене с проста и здрава храна, когато се налагат взаимовръзките между човека и природата, рециклирането и повторната употреба на предмети, вместо производството на нови, картинката не изглежда чак толкова непривлекателна. Някак си сякаш бедствието отвън трябва да бъде точно такова, и да се случи точно по този начин, като единствено средство да спре бесния спринт към самоунищожение на човечеството чрез свръхпроизводство и свръхпотребление. Да му наложи бавен и мълчалив ритъм, в който да осъзнава реалните си нужди, границите на достатъчността и да обръща повече внимание на взаимоотношенията – тъкмо онези, в които няма много думи, маски и криене. Защото единствено под риск за живота си човек е способен да превключи на друга скорост, да направи промяната, която му е така нужна.

В този случай външното зло днес е за вътрешното ти добро утре. Другото са само думи, които отдавна са станали беззвучни, щом хората не желаят да се вслушват в мъдростта им и да я прилагат, за да обезпечат собственото си добруване и бъдеще като индивиди, общност, нация, свят. Тогава идват крути мерки под формата на ужас, който заставя. Но даже най-големият ужас не е чак толкова страшен – защото не е дошъл да плаши с вида си, а да провокира към действия.

По моему, „Без звук” имаше заявки да бъде една добра лента в духа на филмите на М. Найт Шаямалан, в които няма зрелища, но има свръхсензитивност. Ако не бяха кадрите със съществата, които твърде очебийно препращаха към поредицата „Пришълецът” на Ридли Скот. Съдейки от изпълнението на Милисънт Саймъндс, малко е трудно да се повярва, че няма никакъв професионален актьорски опит и че това е едва втория ú филм. A Джон Кразински се е опитал да предложи в балансирани пропорции зрелищност и интелигентна редукция на страха - трилър с малък актьорски състав и разумни дози съспенс, който да не образува нови страхове, които да пъдят съня нощем или да карат въображението да съзира скелети в гардероба. Заедно с Емили Блънт правят красив семеен тандем, в който романтичните мигове, болката от загубата и заедността придават автентичност на история, потопена в безмълвие и дебнещ ужас.

                                    

Жанрът не е избран случайно. Достатъчни са страховете, които човек сам е способен да сътвори, за да има нужда да бъде плашен в киносалоните с ленти, в които себеподобните му са убивани по особено мъчителен начин. Това няма да го видите във филма. Трилърът на Джон Кразински е среща на човешката ужасеност – от постоянната Тишина отвътре, от повсеместното беззвучие на един свят, останал без човешко присъствие. От същества, нахлули в познатия ти свят, за да го променят; от посоката, в която е тръгнал Светът днес. И от възможните избори, в които няма място за повече грешни ходове.

От древни времена човекът сам е създавал страховете си и ги е обличал във форми, родени от въображението му. В една игра на пламъците от огън можеш да съзреш както красив театър, така и чудовища, идващи да ти навредят. Няма по-страшно от самия страх, а често непознатото и необичайното са негови източници – заради онова, което може би има вътре. Затова, отвъд зрелищността и каноните на жанра, нека да погледнем на нещата от линията на плюса. Щом мълчанието е живот, то всички, които пребивават в него по един или друг начин, са благословени да бъдат посланиците на Живота. На онзи живот, в който словото и звуците придават съвсем друго значение и смисъл.

В крайна сметка, Тишината и Мълчанието не са едно и също нещо, но имат едно общо – и двете могат да предизвикат чуваемост, непосилна за думите.

Христина Чопарова

Изображения: IMDb

 

Read 1369 times