Христина Чопарова

Христина Чопарова

Christina Tchoparova

Валери e само на 3 годинки и е от Стара Загора. Малкият е със слухозагуба, която семейството изживява болезнено, предвид факта, че ситуацията е нова за тях, непозната и поради това – в известен смисъл плашеща. Въпросите дали правят най-доброто за детето си, какво трябва да се направи още и търсенето на средства да облекчат стреса за всички се превръщат в страховити призраци. Семейството на Валко предполага, че слухът му е увреден след раждането – от антибиотици или ваксината Пентаксим. Бабата на детето има спомени, че като бебе малкият е реагирал на името си. За историята на един труден избор в кохлеарното имплантиране разказва бащата на момченцето - Петко Нейков.

У нас продължава да расте броят на децата с кохлеарни импланти. В техническо отношение процесорите на КИ търпят изменения и прецизност, които подобряват и естетиката на самата технология, но все още за много семейства цените на имплантите са непостижимо високи. Самите процесори с времето също се амортизират. Подлежат на овлажняване и други въздействия, които в някакъв момент могат да лишат детето от достъп до звуците, с които е свикнало, което е стрес както за него, така и за родителите му. Не е лесно да се вземе решение за имплантиране и въпросът за тези технически средства остава актуален и у нас. В този преводен материал споделяме опита на хора, преминали през избора на различни технически средства и начини за справяне. И не на последно място, заради позитивизма, въпреки трудностите. В крайна сметка, опитът няма националност.

Wednesday, 24 September 2014 03:00

Успешен родител – що е то?

След като преди време имах възможността да се запозная с книгата на Алис Милер „В началото бе възпитанието”, абсолютно се убедих, че възпитанието в по-голямата си част, поне онова авторитарно калъпче, в чиито рамки бяха принуждавани да се движат децата на 80-те, е излишно. И че думата „възпитание” сама по себе си налага асоциации с контрол, с наложеност и всичко онова, което осакатява свободата на собствения избор. Aдмирирам появата на програми като ТУР (Трениране на успешни родители), за която ще стане дума по-надолу.

  Когато родителите за първи път се сблъскат с факта, че  детето им е със специфично състояние и специални потребности, те започват пътуване, което ги отвежда в един живот, който често е изпълнен със силни емоции, трудни решения, взаимодействия с много различни професионалисти и специалисти, както и нестихваща нужда от информация, ресурси и адекватни услуги. За първия сблъсък на родителите с тези специфични нужди говори Силвия Аладжова.

 

Thursday, 19 September 2013 03:00

Трябва да питам мама!

Ако дете под 10 години иска разрешение или се допитва до мнението на родителя си, това е в реда на нещата. Но ако е на почти 30 и се налага да иска позволението или одобрението на мама и тате, това определено е обезпокоително. В настоящата публикация чрез примери се разглеждат ситуации, при които е заличена границата между грижа и контрол от страна на родителя, което от своя страна води до зависимост на детето и страх от самостоятелност. Когато детето е със слухов дефицит и /или със затруднения с говора, обикновено е извинимо и оправдано до него да се намира помощен асистент и още повече, ако това е собственият му родител, за да се чувства то по-спокойно. Но дори в този случай говорим по-скоро за изключения, в които става дума за еднократна, временна и конкретна помощ, при това само когато е наистина крайно необходимо. Но какво се случва, когато тази помощ е перманентна и е начин на живот?

Слуховите апарати и кохлеарните импланти често привличат вниманието на околните, а също и това на децата. Естественото детско любопитство към тези странни предмети и тяхното предназначение понякога може да предизвика неудобни ситуации. Как да обясните на детето си, когато ви задава въпроси за „машинките”, които носят децата със слухова загуба? Какво да ги посъветвате, ако други деца се интересуват от апаратчетата на вашето дете? Нека видим какво ни показва споделеният опит на родители със слухово протезирани дечица.

Ние всички се учим през целия си живот. Децата със слухова загуба също имат способността да живеят пълноценен и продуктивен живот така, като другите деца. Но те се нуждаят от допълнителна подкрепа, когато учат. Поради загубата на слуха, децата със слухови дефицити трябва да могат да получават обяснения за нещата  от заобикалящия ги свят едно към едно – тоест, да получават пълна информация, а не редуцирана от съображения, че ще я усвоят по-лесно. Това включва практически и малки неща като обяснения за прости действия – това, което ще направим, онова, което ще си купим или къде ще отиваме. Може да отнеме време, но това е необходимо. Важно е детето да има самочувствие, че ще може да се справя само.

 

Появата на дете е свързано с много трепети и радост, но и с много притеснения за здравето на най-малкия очакван член на семейството. Влияние върху здравето на детето оказват много други и най-различни фактори – психологическата атмосфера в семейната среда, определени хранителни, двигателни и отморяващи навици. Разбира се, не на последно място, и генетичната предопределеност. Когато детето не чува, това обикновено трудно се забелязва в най-ранната му възраст. Децата може да не реагират на звук по най-различни причини - разсеяност, инат, концентрация на вниманието във важни за тях неща. Кога точно се установява, че липсата на реакция се дължи на слухови нарушения, и какво съветват специалистите? "Ние ви чуваме" се допита до проф. д-р Диана Попова и сурдопедагогът Светла Коралска.

Sunday, 29 January 2012 02:00

То не чува. Ами сега?

Темата за децата с липсващ слух е особено деликатна, но колкото по-често се говори за нея, толкова по-голям е и диапазонът от гледни точки към проблематиката, който би могъл да помогне на родители с нечуващи деца да преодолеят първоначалния си шок и да изградят адекватно поведение към нуждите им. В тази публикация искам да обърна внимание не само върху много съществения въпрос за приемането на слухозагубата от страна на чуващите членове на едно семейство, но и върху правилното отношение, разбирането и вникването, които са предпоставки за изграждане на пълноценна комуникация – въпреки липсата на слух.