Psychology

Psychology

Неотдавна в интервю ми бе зададен въпросът какви предизвикателства стоят днес пред хората със слухови дефицити, които търсят работа. Безспорно увереността в себе си е качество, което предопределя успеха, но има още множество аспекти, към които настоящата публикация ще се опита да насочи вниманието на заинтересованите. И да повдигне въпроси, изясняването на които значително може да осветли пътя на търсенията им. Публикацията няма претенцията за изчерпателност, но е базирана на личен опит, търсения, отговори.

The moment you touch something … it starts speaking to you in shapes, textures, temperature. It’s telling you about a world well beyond the one words can describe. Your fingers can respond to the touch with gentle movements, caressing or powerful pressure. They can draw things while making explanations. They could be the pencil writing stories as well as the rubber erasing them to tell more tales. The stories you write touching human skin are indeed the Story of Life of deafblind people. Their sensitivity is the page you’ve been writing your stories on which can handle any story told. It could well be the pencil writing out the description of the World beyond the line of Vision. Sensitivity is speaking out at the workshop on the Alternative Ways of Communication with Deafblind People held by the NADbBg from 12th May to 13th May 2018.


Общуването няма общо с това дали чуваш или не, а с потребността от диалог. Ако не можеш обаче да го водиш със Себе си, да се изправяш с честност пред най-тъмното у теб, ако се страхуваш да оставаш насаме със самия теб, да се опознаваш, да влизаш в общуване с различните си същностни проявления... Какъв е смисълът да го правиш с други хора? Как би ги опознал, ако не си опознал първо теб? А Тишината е точно входът, след който няма празнота, защото там са отговорите.

На свое Общо събрание (или Генерална асамблея), Организацията на обединените нации през 1992 г. решава да обяви 3 декември за Международен ден на хората с увреждания (International Day of Disabled Persons). Всяка година на тази дата международните организации в държавите-членки на ООН отбелязват деня с мероприятия, чиято цел е да насърчават социалното включване и да акцентират върху равноправността на хората с различни дефицити. Осигуряването на самостоятелен живот и доходи (2002), достъп до средства за информация (2006) и участия във всеки аспект на живота (2004) са  най-приоритетните теми, под чийто знак е бил отбелязван досега Международния ден на хората с увреждания.

Година 2017, 3 декември. Думата „увреждания” някак не кореспондира с идеите за равноправие, боде взора и оставя леко неприятен послевкус при произнасяне. Може би защото липсва логиката на това акцентът да пада върху т.нар. „увреждания” в един такъв ден, особено след като целта е той да бъде не върху липсите, а върху наличното.

Скъпи читатели, вярвам искрено, че онова, което ни свързва, е сензитивността не само като отговор на всяко докосване на околния свят до нас, но и като нашето собствено умение да обменяме помежду си този опит. Хората в Тишина и хората в Тъмнина пребивават в различни светове, където има не много, а всичко. Има и какво да донесат оттам, за научат онези, които приемат слуха и зрението за даденост, че съществуват много други начини да виждаш и да чуваш. Начини, които носят нови и интересни послания, и които изграждат онези мостове на близост, толкова нужни между хората с липсващи сетива и останалите хора. Да бъдеш без слух или зрение е вид посланичество, което има тук и сега своята мисия, и особено днес, когато се изменят много от представите за общуване, за свързаност. И в тази мисия Националната асоциация на сляпо-глухите в България е мъдър посланик вече две десетилетия, и прави необходимото, за да бъде видима тишината и чута тъмнината. По повод 20-тия си юбилей, НАСГБ проведе в Пловдив от 3 до 5 октомври 2017 г. международна среща под надслов „Виж тишината, чуй тъмнината”, за която вече ви информирахме.

Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, повод за настоящия материал бе дълбоко човешкият и разтърсващ роман на Марко Семов „Очите” (ИК „Хермес”, 2005), цитати от който са използвани в статията. Романът представя едно пътуване към проглеждането на сляпородено момче и изводите, до които стига всеки от участниците в него. Ще си говорим за сетива. И за липсата им.

Родените без сетиво или загубили го впоследствие свикват с това, което нямат и изграждат свой свят, в който им е уютно. Дали ще е свят без светлина или свят без звуци, те се приспособяват в своя собствена реалност, където нещата са красиви по своему. За тях. И не е необходимо да бъдат принуждавани да излизат от този свят, а само да споделят какво има там. В това е истинската помощ - не в желанието да се коригира различността, а да се приеме. Уви, желанието да се поправя, за да се върне някому изгубеното или липсващо сетиво често е движено по-скоро от страховете на помагащите, отколкото от истинска потребност за нямащия го.

Едва ли съществува еднозначен отговор защо определени хора идват на този свят с пълен набор сетива, а други – без, или впоследствие ги губят. Това, което изглежда като голямо нещастие всъщност често е най-големият дар, но такъв поглед към него може да има само този, който го живее. За останалите това е "тежка орис", "зла съдба". В "безсетивния" свят обаче се развиват други усещания, действат други закономерности и пребиваващият там не е човек с увреждане, какъвто го виждат околните, а интересна вселена, в която има друг тип сензивност, друга красота. И от тази гледна точка всичко, което се прави, за да се „върне” човек в „нормалното”, всъщност е намеса в неговия избор, в неговия свят.

Неговият свят беше друг — силно, до противоположност различен от техния. В него имаше такива уютни кътчета, толкова места, подредени с удобство, с красота, създавани не с очи и с ръце, а с мечтание. Той си го беше населил сам, подреждал го беше толкова години с приятели, с животинки, с герои от приказките, озвучил го бе с шумове - красиви и страшни. Никой друг не притежаваше такъв свят, никой даже не го познаваше. Хари не знаеше какво мислеха за това останалите слепи хора. Всичко, което те му разказваха зрящите, беше толкова различно от онова, което той „виждаше". Стигнал беше до извода, че всички зрящи възприемат света еднакво, а всеки сляп го възприема сам за себе си - зависи какви книжки беше чел, каква фантазия имаше, какви учители.” /Марко Семов, „Очите”/

Помощта често е предизвиквана от страх или опасения за начините, по които ще се справи човекът. Но те са част от неговия път, неговите избори, и в този случай опасенията на околните са тежест и за тях, и за този, към когото са отправени. Желаещите да помагат трудно приемат, че помощ не е нужна, поне не и под формата на интервенции, "за да бъде като всички". Единствената помощ, която е нужна в този случай, е просто да бъдат до човека, да го подкрепят, когато му е трудно и да бъдат негови спътници в пътуването из новия свят. Без сетиво не означава безсетивен, а отворен и развиващ други сетива.

Различността плаши, за мнозина тя е нещо некрасиво, недобро. По-удобно е, ако всичко е подредено и вместено в приета норма, в приетите представи за красиво. Оттук и желанието да се поправя, да се връща в нормата. Възниква обаче въпросът – за кого се прави това? За себе си или за другия?

„Един въпрос винаги го бе измъчвал. Какво е красотата, та хората бяха все жадни за нея и никога нямаха насита? И колкото повече я имаха, толкова повече я жадуваха. Тя трябва да беше нещо много вкусно или гладко, щом те непрекъснато бленуваха за нея. „Като все не ви стигат красотата и радостта - беше казал той на приятели, - защо не си ги досътворявате?”. „Това правим - отвръщаха му те. - Но ние искаме, вместо в представите ни, тя да бъде до нас, да можем да я пипнем и да ú се радваме". Ето, и по това се различаваше от другите. Те не търсеха красотата заради самата нея, те я искаха за себе си. А той бе друг - колко красота имаше за него в една узряла круша, в едно ядене, сготвено от майка му... И той бе винаги сит и доволен, а около него бе пълно с намръщени мърморковци. И ето го пак най-трудния въпрос: Какво ще спечели, когато прогледне, когато стане един от тия шест милиарда, които ходят по земята, вечно търсещи и никога не откриващи може би точно това, което той бе намерил - хармонията в себе си?”

Един родител трудно би се съгласил с изложените тук твърдения. За много родители е болезнено да съпоставят „нормалността” спрямо "различността" на детето и се чувстват безпомощни да го върнат в своя свят. В крайна сметка се убеждават, че понякога не е нужно, защото то самото се чувства добре там, където е, и не иска друго, освен да го оставят на мира. Приело го е. Това просто е друг свят, в който протича животът му, близо до техния. И от взаимните им усилия зависи колко често, дали и как ще се срещат тези светове. Ще се чуват ли? Ще могат и да се погледнат и да се изслушат? Да се убедят взаимно, че всичко е наред? Могат ли да се убедят, че в Тишината, например, изобщо не е тихо? Че има много повече възможности да чуеш онова, което по конвенционалния начин не можеш, и да го предадеш нататък.

Хората с липсващо едно или няколко сетива са нов тип комуникатори, които – бидейки в нова и непозната реалност – могат да донесат нови познания и нова мъдрост... Какъв смисъл би имало тогава от усилията „да са като всички останали”? Нужно ли е? Не са тук заради това и тяхната различност е най-голямото доказателство. Те са мостът между световете. Те самите.

Красотата на един не може да се налага на друг. Всеки си я създава, тя е единственото нещо, на което всеки има право. Това като се отнеме на човека – да има свой свят, своя красота, — какво друго му остава? Остава една фабрика. Ядеш, спиш, отиваш до тоалетната. И пак. Все това... Само това...” /Марко Семов, „Очите”/

Най-сигурният признак за неприемане е постоянно изпитваното желание да се направи нещо. Да се променят нещата. Не нещата имат нужда от промяна, а отношението към тях. Понякога точно заради това се случват, само заради това.

Въпросът изникна някак внезапно, ала се заби в съзнанието му рязко и неочаквано и за самия него. Никога не беше го формирал толкова точно. А защо трябваше да свиква?... С какво? Защо тъй наречените зрящи се бяха струпали около него и до един, без изключение, искаха окото му да е все отворено. Като че ли не толкова той, колкото самите те изпитваха възхищение от себе си, че са направили всичко възможно, за да стане като тях.”

Не е нужно никой да е като другите, освен като самия себе си. Сетивата са мост - и когато се срещаме чрез тях, се опознаваме най-истински.

Христина Чопарова

Изображения: интернет

За да започне една промяна, тя започва първо във всеки човек. Едва след това, покрай неговите действия, започва да се проявява и в света. Но за да има възможност която и да е промяна да се случи, трябва да са налице условия -  и едно от тях е готовността да гледаш на нещата по различен отпреди начин. Мисълта води след себе си действието, а не обратното.

Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, радвам се да споделя с вас, че за цялото си съществуване сайтът наистина се оказа онова мостче, по което често при нас са се отбивали за съвет или просто от съпричастност както хора, пребиваващи в тишина, така и хора с естествен слух, по различни подбуди интересуващи се от жестов език или изобщо от света на лишените от слух. Писмата, които получаваме и диалозите, които водим обаче, са в някаква степен късче опитност, която би могла да бъде от полза за минаващи по същия път. Днес ви представям един младеж, който уверено върви по пътя на изследването и опознаването на света на тишината в търсене на своите отговори.

Когато се озовете в реалност, в която звуците са недостъпни за вас, както за всички останали, в първия момент ще виждате само недостатъците на положението – невъзможността да чувате музиката, собствения си глас, гласовете на любимите ви хора, на децата ви. Звуците от дъждовни капки, дори досадното капене на кранчето в банята. Птичите песни, фученето на вятъра, онзи особен звук от затварянето на врати. Нечий смях. Всичко, което хората с естествен слух приемат за даденост и на което в повечето случаи не обръщат внимание. Предимства има ли, ще попита някой. Има, разбира се!

Скъпи читатели на "Ние ви чуваме", както вече ви информирахме в публикацията ни "Премиера събра приятели от близо и далеч", филмът "Сега, когато чувам" (Hear And Now) бе показан и във Варна на 20 май 2010 г. Представяме ви писмото на Албена Митева, в което ще прочетете размисли, провокирани от прожекцията в морската столица. 

Интересно е, колко лесно човек приема всичко за даденост. Колко лесно върви по някакви утъпкани коловози и бързо свиква с това, което му е предоставено. Свикваш с най – различната гълчава наоколо, свикваш и с безкрайната тишина… Не, че и тишината е лесно да се чуе,  де.

Каква ли смелост изисква подобно решение, като това на Сали и Пол Тейлър?

Page 1 of 3