XII Национална научно-практическа конференция за рехабилитация на деца с увреден слух „Ти чуваш”
Скъпи читатели, за 12-ти пореден път Средното специално училище за ученици с увреден слух „Проф. Д-р Дечо Денев” – София, съвместно с Народно читалище „Цар Борис III -1928”, организира научно-практическа конференция "Ти чуваш" за рехабилитация на деца с увреден слух. Конференцията съвпадна с отбелязването на 110-годишнината на Държавно училище за деца с увреден слух – София. Мероприятието, събрало представители на образователни институции у нас и Република Сърбия, се състоя в конферентната зала на Националния исторически музей на ул. „Витошко лале” 16. От Съюз на глухите в България, специални гости на конференцията бяха Христина Чопарова (медиен експерт на СГБ) и Дамян Калчев (председател на Районна организация – София).
Истинският дефектолог притежава безмерна обич
Има хора, чиито качества с времето не избледняват, а напротив, катализират и вдъхновяват други хора. Има дни, в които потребността да си спомниш за тези хора е израз на топла благодарност и признателност за завещаното от тях. Има дати, които се помнят тъкмо заради възможността да съпреживееш тези спомени и да се обогатиш с нови познания. Точно такава дата бе 3-ти декември, когато в 13.00ч в зала 62 във Факултета по начална и предучилищна педагогика към СУ „Св. Климент Охридски” бе открито тържеството, посветено на дефектолога Венелин Иванов – личност твърде многостранно развита, чиято стогодишнина от рождението бе удачно отбелязана в Международния ден на хората с увреждания.
За децата в тишина – с обич, разбиране и подкрепа
Когато бъде установено, че детето има загуба на слух и това бъде диагностицирано, родителите имат много въпроси и им предстои да вземат трудни решения. Децата не са просто „малки възрастни” – те са различни в много отношения. По същия начин трябва да се отнесем и с тяхната загуба на слуха – те трябва да бъдат оценени и третирани по различен начин от възрастни, зрели хора с подобни слухови дефицити. Родителите, които се интересуват и са натрупали познания относно слуха, загубата му и свързани с това въпроси, обикновено са по-добри в това да обгрижват и защитават нуждите на детето си. Още по темата говори психологът Силвия Аладжова.
И супергероите понякога не чуват
Когато си дете и се озовеш в Тишината, за теб е лесно да привикнеш. Да скиташ из непознати местенца, да откриваш как нещата звучат по нов начин. Звукът е далеч от теб – този отвън, но пък вътре също има. Отражения на звуци, вибрации, какви ли не неща. Разбира се, за хората около теб, за мама и тате, е шок да си толкова откъснат от техния свят. Те не познават мястото, където си. И искат да излезеш оттам. Затова съществуват слуховите апарати и кохлеарните импланти. Вярно, те могат да направят околните звуци по-силни, могат да махнат тихата бариера и да чуеш отново гласовете на всички, музиката, грохота от уличното движение. Но хората те заглеждат заради тях, а това е неудобно. Когато си дете, да се чувстваш неудобно заради нечие любопитство е далеч по-страховито от това да не чуваш...
Различните деца
Скъпи читатели, днес ви представяме една публикация на психолога Силвия Аладжова, която е част от екипа на „Ние ви чуваме”. Темата за децата със слухови дефицити и за въпросите, които си задават както те, така и родителите им, за емоционалния свят зад Тишината – днес, в „Различните деца”.
Акустиката в класната стая
Оказва се, че не е достатъчно да сложиш на дете със слухова загуба кохлеарен имплант, за да го върнеш обратно в света на звуците. Поставянето на КИ освен скъпа процедура и морална дилема, повдига и въпроси, свързани с последващата рехабилитация. За нея не е достатъчно да има само добър специалист, но – оказва се, и специфични условия, свързани с акустиката. Интересно американско изследване, финансирано от Фондация за научни изследвания „Густав и Луис Пфайфър” и от Националния институт за изследвания и рехабилитация на хората с увреждания, показва как в редица училища в щата Масачузетс (САЩ) са решили този проблем.
Стори повече от това да чуваш. Просто слушай...
Често получавам писма от родители на дечица със слухова загуба, които търсят отговори на множество въпроси с оглед на новата, непозната и плашеща за тях обстоятелствена комуникативна среда. С настоящата публикация бих искала да се обърна не само към онези родители, които ме потърсиха за съвет, координация и въпроси, но и към тези, които тепърва ще се ориентират в комуникацията с нечуващи деца.
Деца на тишината
През 2007-ма година едно общообразователно английско училище провежда Дни на Спорта, в които децата са със смесен състав. С цел да се подобри интеграцията на децата със слухови увреждания, те се разпределят в 24 отбора, които имат задача да извършат 24 различни спортни дисциплини. Определен е състав, който да известява края на всяка дейност, след събирането на определен брой точки. 13-годишната Лора Траггил, напълно глуха, е била поставена в конфузна ситуация по време на спортните игри, тъй като не може да чуе известяването за приключването на съответната игра, и продължава да играе, превръщайки се в обект на смях и подигравки.
Първи сблъсък на родители със специалните нужди на децата им
Когато родителите за първи път се сблъскат с факта, че детето им е със специфично състояние и специални потребности, те започват пътуване, което ги отвежда в един живот, който често е изпълнен със силни емоции, трудни решения, взаимодействия с много различни професионалисти и специалисти, както и нестихваща нужда от информация, ресурси и адекватни услуги. За първия сблъсък на родителите с тези специфични нужди говори Силвия Аладжова.
Трябва да питам мама!
Ако дете под 10 години иска разрешение или се допитва до мнението на родителя си, това е в реда на нещата. Но ако е на почти 30 и се налага да иска позволението или одобрението на мама и тате, това определено е обезпокоително. В настоящата публикация чрез примери се разглеждат ситуации, при които е заличена границата между грижа и контрол от страна на родителя, което от своя страна води до зависимост на детето и страх от самостоятелност. Когато детето е със слухов дефицит и /или със затруднения с говора, обикновено е извинимо и оправдано до него да се намира помощен асистент и още повече, ако това е собственият му родител, за да се чувства то по-спокойно. Но дори в този случай говорим по-скоро за изключения, в които става дума за еднократна, временна и конкретна помощ, при това само когато е наистина крайно необходимо. Но какво се случва, когато тази помощ е перманентна и е начин на живот?