Говоримият език расте и се обогатява, но с времето част от лексикалния запас се обвива в тишина и забрава. Като онези овехтели думички, отпаднали от всекидневния говор. Днес те звучат архаично, но и събуждат умиление по времената, в които езикът е бил наситен с повече благост и човеколюбие. Днешният модерен, изпъстрен с чуждици и сленгове изказ звучи студено и сякаш е лишен от душа. Някак синтетичен. Допълнителна изкуственост в него добавя и политически коректният език, предлагайки заобиколни, смекчаващи заместители на предполагаемо накърняващи достойнството термини, използвани за хора от малцинствените групи.

За хората, които чуват, слухът е даденост. Повечето от тях не биха могли да си представят живот без звука на любимата музика, собственият глас, гласовете на близки и приятели, ежедневните шумове, песента на щурците, воят на вятъра, шумоленето на листата, звука на дъжда и още толкова много звуци, които за хората в частична или пълна тишина са недостъпни. И все пак има начини да се чуем отвъд Тишината.

Това, което аз казвам, и което ти чуваш, би трябвало да е едно и също, но често са различни неща. Между тях има голяма пауза, в която стоят куп въпроси: Как ти го казвам? В какъв момент? Как ти го чуваш, с какво? Как стоим в диалога - като даващ и получаващ, или като обменящи? Каква емоция ни води, докато говорим? С какви очаквания е натоварено това, което ти казвам, и какъв резултат искам? А какъв е полученият? Умеем ли да се чуваме, достигаме ли се, или между нас има бариери, които пречат аз да ти предам, а ти да приемеш? Какви са те, можем ли честно да ги назовем, за да намерим начин да ги преодолеем?