Родените без сетиво или загубили го впоследствие свикват с това, което нямат и изграждат свой свят, в който им е уютно. Дали ще е свят без светлина или свят без звуци, те се приспособяват в своя собствена реалност, където нещата са красиви по своему. За тях. И не е необходимо да бъдат принуждавани да излизат от този свят, а само да споделят какво има там. В това е истинската помощ - не в желанието да се коригира различността, а да се приеме. Уви, желанието да се поправя, за да се върне някому изгубеното или липсващо сетиво често е движено по-скоро от страховете на помагащите, отколкото от истинска потребност за нямащия го.
Едва ли съществува еднозначен отговор защо определени хора идват на този свят с пълен набор сетива, а други – без, или впоследствие ги губят. Това, което изглежда като голямо нещастие всъщност често е най-големият дар, но такъв поглед към него може да има само този, който го живее. За останалите това е "тежка орис", "зла съдба". В "безсетивния" свят обаче се развиват други усещания, действат други закономерности и пребиваващият там не е човек с увреждане, какъвто го виждат околните, а интересна вселена, в която има друг тип сензивност, друга красота. И от тази гледна точка всичко, което се прави, за да се „върне” човек в „нормалното”, всъщност е намеса в неговия избор, в неговия свят.
„Неговият свят беше друг — силно, до противоположност различен от техния. В него имаше такива уютни кътчета, толкова места, подредени с удобство, с красота, създавани не с очи и с ръце, а с мечтание. Той си го беше населил сам, подреждал го беше толкова години с приятели, с животинки, с герои от приказките, озвучил го бе с шумове - красиви и страшни. Никой друг не притежаваше такъв свят, никой даже не го познаваше. Хари не знаеше какво мислеха за това останалите слепи хора. Всичко, което те му разказваха зрящите, беше толкова различно от онова, което той „виждаше". Стигнал беше до извода, че всички зрящи възприемат света еднакво, а всеки сляп го възприема сам за себе си - зависи какви книжки беше чел, каква фантазия имаше, какви учители.” /Марко Семов, „Очите”/
Помощта често е предизвиквана от страх или опасения за начините, по които ще се справи човекът. Но те са част от неговия път, неговите избори, и в този случай опасенията на околните са тежест и за тях, и за този, към когото са отправени. Желаещите да помагат трудно приемат, че помощ не е нужна, поне не и под формата на интервенции, "за да бъде като всички". Единствената помощ, която е нужна в този случай, е просто да бъдат до човека, да го подкрепят, когато му е трудно и да бъдат негови спътници в пътуването из новия свят. Без сетиво не означава безсетивен, а отворен и развиващ други сетива.
Различността плаши, за мнозина тя е нещо некрасиво, недобро. По-удобно е, ако всичко е подредено и вместено в приета норма, в приетите представи за красиво. Оттук и желанието да се поправя, да се връща в нормата. Възниква обаче въпросът – за кого се прави това? За себе си или за другия?
„Един въпрос винаги го бе измъчвал. Какво е красотата, та хората бяха все жадни за нея и никога нямаха насита? И колкото повече я имаха, толкова повече я жадуваха. Тя трябва да беше нещо много вкусно или гладко, щом те непрекъснато бленуваха за нея. „Като все не ви стигат красотата и радостта - беше казал той на приятели, - защо не си ги досътворявате?”. „Това правим - отвръщаха му те. - Но ние искаме, вместо в представите ни, тя да бъде до нас, да можем да я пипнем и да ú се радваме". Ето, и по това се различаваше от другите. Те не търсеха красотата заради самата нея, те я искаха за себе си. А той бе друг - колко красота имаше за него в една узряла круша, в едно ядене, сготвено от майка му... И той бе винаги сит и доволен, а около него бе пълно с намръщени мърморковци. И ето го пак най-трудния въпрос: Какво ще спечели, когато прогледне, когато стане един от тия шест милиарда, които ходят по земята, вечно търсещи и никога не откриващи може би точно това, което той бе намерил - хармонията в себе си?”
Един родител трудно би се съгласил с изложените тук твърдения. За много родители е болезнено да съпоставят „нормалността” спрямо "различността" на детето и се чувстват безпомощни да го върнат в своя свят. В крайна сметка се убеждават, че понякога не е нужно, защото то самото се чувства добре там, където е, и не иска друго, освен да го оставят на мира. Приело го е. Това просто е друг свят, в който протича животът му, близо до техния. И от взаимните им усилия зависи колко често, дали и как ще се срещат тези светове. Ще се чуват ли? Ще могат и да се погледнат и да се изслушат? Да се убедят взаимно, че всичко е наред? Могат ли да се убедят, че в Тишината, например, изобщо не е тихо? Че има много повече възможности да чуеш онова, което по конвенционалния начин не можеш, и да го предадеш нататък.
Хората с липсващо едно или няколко сетива са нов тип комуникатори, които – бидейки в нова и непозната реалност – могат да донесат нови познания и нова мъдрост... Какъв смисъл би имало тогава от усилията „да са като всички останали”? Нужно ли е? Не са тук заради това и тяхната различност е най-голямото доказателство. Те са мостът между световете. Те самите.
„Красотата на един не може да се налага на друг. Всеки си я създава, тя е единственото нещо, на което всеки има право. Това като се отнеме на човека – да има свой свят, своя красота, — какво друго му остава? Остава една фабрика. Ядеш, спиш, отиваш до тоалетната. И пак. Все това... Само това...” /Марко Семов, „Очите”/
Най-сигурният признак за неприемане е постоянно изпитваното желание да се направи нещо. Да се променят нещата. Не нещата имат нужда от промяна, а отношението към тях. Понякога точно заради това се случват, само заради това.
„Въпросът изникна някак внезапно, ала се заби в съзнанието му рязко и неочаквано и за самия него. Никога не беше го формирал толкова точно. А защо трябваше да свиква?... С какво? Защо тъй наречените зрящи се бяха струпали около него и до един, без изключение, искаха окото му да е все отворено. Като че ли не толкова той, колкото самите те изпитваха възхищение от себе си, че са направили всичко възможно, за да стане като тях.”
Не е нужно никой да е като другите, освен като самия себе си. Сетивата са мост - и когато се срещаме чрез тях, се опознаваме най-истински.
Бел.ред: "Очите" на Марко Семов е достъпна за сваляне и четене ТУК.
Автор на текста: Христина Чопарова
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия