Мнозина се страхуват от това да остават насаме със себе си и търсят бягство в шумни компании, присъствия, силна музика. Сякаш това може да заглуши или да запълни някаква липса в тях. Но не могат да пребивават в това постоянно и идва един момент, в който се налага да останат насаме. И наричат това самота. Не, не им харесва. Свикнали са с наличието на звуците, на гласовете, на шума, който издават предметите. Звукът е движение, а движението е живот. Да останеш без звуци е плашещо... отначало. Макар и много полезно да можеш да ги изключваш тотално от време на време.
Тишината е като удобно кресло, в което потъваш, за да я слушаш. Но повечето хора не искат да я слушат, смятайки, че там няма нищо, наистина нищо. Страхът да остават насаме с нея ги кара постоянно да се ограждат с шумове и звуци, които по никой начин не им помагат да чуят Тишината в Себе си. Дори ги отдалечават от нея. Средствата за прогонване на Тишина са много. Слушалки в ушите, докато пътуват. Пуснат (за присъствие) телевизор, когато се приберат у дома - след като цял ден са били обгърнати от говор, многогласие, градски шум и грохот... Нито за миг не остават сами, за да се чуят истински. А и как биха могли, при цялата тази външна какофония, която са поканили да навлезе в тях?
Търсят Тишината само когато са препълнени от умора. Потъват в креслото ú, но не за да слушат, а за да забравят. За да дочакат следващия ден, който отново ще напълни часовете им с нови звуци, с нови гласове. Тишината ги кара да бъдат самоналожено сами, а те отчаяно търсят бягство в шума. Но не самотата ги плаши. Плаши ги онова, което може би ще открият за себе си. По-лесно е да се вярва, че са това, което им показват отраженията в огледалата отвън – другите хора, други мнения, моди, вкусове, приетост. Етикети. Все неща, които образуват емоционални рани, защото не са истинските същности. Защото не са истинската среща. Всъщност, никой не би могъл да познава себе си достатъчно добре, ако не си позволи безстрашието да остане насаме. В Тишина. С ум, който не се лута, а любопитно обследва, открива...
Извън Тишината, умът е всякога неспокоен. И допълнително създава чрез какви ли не мисловни форми още шум, който пречи на чуваемостта. Изумително е как човек може да образува една мисъл, да ú повярва, да я остави емоционално да му повлияе, макар че тя няма нищо общо с реалността. Но пък създава пластове, изпод които е трудно да работи естествения радар за истинско чуване.
Няма как да чуеш нещо, ако не си позволиш ПЪЛНА тишина. Тя не би могла да бъде побъркваща, такава я прави само страхът от нея. Тишината е пътят към слушането на Себе си - по начин, който няма нищо общо с конвенционалното слушане. Без околните звуци е наистина тихо. Като в храм, в който единствения звук е този от молитвените слова, непредназначени за човешки уши.
Затова истинската среща със Себе си се случва само в пълнотата на Тишина, в която си сам.
Автор на статията: Христина Чопарова
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa правото дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия