Дочитах последните няколко страници от книгата си, когато погледът ми привлякоха резки движения в посока вратата на автобуса. Вдигнах взор от екрана на телефона, за да видя мъж на средна възраст, който оживено обясняваше на събеседничката си нещо с езика на знаците. Тя кимаше, от време на време се включваше с пестеливи жестове. И макар че жената бе с гръб към мен, можех да усетя напрежението, което излъчваше. Бяха ми нужни само няколко секунди да регистрирам всичко това, преди да отклоня взора си отново към книгата. Но отбелязах и реакциите на пътуващите в автобуса – повечето предпочитаха да се правят на изключително запленени от гледките през прозореца, други бяха погълнати от свои си неща, а най-близкостоящите откровено ги зяпаха. Сигурно им бе интересно, но едва ли осъзнаваха колко нелепост и липса на такт има в този нездрав интерес.
И все пак, за да съм справедлива спрямо всички, бих казала, че действително общуващият с жестове мъж можеше да бъде малко по-сдържан, съобразявайки се, че се намира на обществено място, където резките му движения може би смущават околните и излишно привличат вниманието. В сравнение с него жената бе по-дискретна.
Поради обстоятелството, че всичко е въпрос на култура и вътрешен усет, не съществуват писани правила как хората с естествен слух да се държат при среща с хора със слухови дефицити. Изхождайки обаче от моя личен опит, бих искала да споделя по-скоро какво не е нужно да се прави.
Не се втренчвайте прекалено в хората, общуващи с езика на знаците. Като избрано средство за комуникация, за повечето от тях жестовият език е ежедневие и много малко от тези хора изпитват срам или неудобство по отношение на използването му. Те просто са спонтанни. Но не се втренчвайте повече, отколкото е нужно. Любопитството ви да разберете какво си казват чрез това „интересно ръкомахане” изглежда като опит за подслушване. Хората със слухови дефицити съзнават, че привличат внимание, но също така и се нуждаят от вашата дискретност и уважение към личния им периметър на общуване на обществено място. Предимството на жестовия език е, че може да премахва езиковите бариери, но недостатъкът му е, че за който го познава, не е тайна предметът на разговор между ползващите го.
Вие също знаете жестов език? Чудесно! Но това не е причина да отидете при общуващите с него и да им натрапите присъствието си, само за да им покажете, че разбирате езика им. Това е все едно да отидете при общуващи на английски и ентусиазирано да им обясните, че и вие знаете как да кажете „тенк ю”. Примерно. Ако не сте поставени в ситуация на пряк контакт с хората, общуващи с жестов език, не им се натрапвайте. Обикновено са по-затворени към хората с естествен слух и подобна постъпка би ги смутила, още повече, ако не сте и толкова добър с жестовия език. Уважението към личното пространство всякога трябва да бъде на първо място.
Не е нужно да крещите. Ако ви се налага да общувате с хора със слухов дефицит, но не сте запознати как и доколко ви разбират, е добре първо да се осведомите как предпочитат да общувате – с разчитане по устните, с жестов език, чрез преводач, писмено или по някакъв друг начин. Просто им дайте възможност да ви улеснят, като сами ви (подс)кажат какво е най-приемливо за взаимното разбиране. Не е нужно да крещите, особено ако хората са глухи – тогава физически не биха били в състояние да ви чуят. В случай, че носят слухови апарати или кохлеарни импланти, могат спокойно да ви чуват, но ако не знаете, че ползват такива средства, рискувате да поставите и себе си, и тях в неудобна ситуация.
Не артикулирайте прекалено с устни. Понякога в стремежа да бъдете по-добре разбрани, избирате да артикулирате бавно и по-отчетливо думите, с което се държите неестествено. „Мнооооого мииии е прияяааааатно дааа се запоооооознаааааеееееем!”. Това преартикулиране нито е вашият обичаен начин на говорене, нито е удобен на вас или на човека със слухов дефицит, с който сте в контакт. Говорете така, както обикновено се изразявате – така ще дадете възможност на човека (или хората) със слухов дефицит да свикнат с вас. Особено ако ви виждат за пръв път и не са свикнали с артикулацията ви. В такъв случай пресиленото артикулиране ще направи разговора не само абсурден, но и невъзможен.
Не говорете на преводача. В случай, че с човека със слухов дефицит има преводач, не говорете на него. „Как се казва това момче / момиче?”. Той/тя не е вещ или домашен любимец. Можете да го попитате и лично. Преводачът затова е там, за да му преведе вашите думи, а не да отговаря вместо човека със слухов дефицит. Дайте му /ù възможност по този начин да се почувства като личност, която присъства сред вас въобще.
Не се притеснявайте. Много голяма част от хората със слухови дефицити са под постоянно напрежение. Някакъв вид обострена вътрешна напрегнатост, сякаш очакват всеки момент някой или нещо да ги нападне и са готови да го посрещнат. Съществува и напрягането при разчитане по устните, което също изморява и натоварва. Ако вие се притеснявате, не по-малко се притесняват и хората, които не чуват. Останете спокойни и в готовност да покажете желание за общуване и отвореност заедно да намерите най-доброто средство, което няма да притеснява никого от вас.
Смело общувайте и не се притеснявайте да се държите с хората със слухови дефицити така, както с всички останали. Комуникационните пречки са преодолими, останалото е въпрос на добронамереност, такт и култура.
Автор на текста: Христина Чопарова
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa правото дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия