Четвъртък, 22 Октомври 2020 12:04

Йожен Леерманс или пътят на състраданието

Публикувана от
Оценете
(1 глас)

Тъмни фигури, изобразени в гръб. Тълпи, които никога не гледат право в художника.  Хората от платната му сякаш са приведени от силата на житейския вятър или сгърбени, за да прикрият чисто човешките си слабости. Те са бедни работници, селяни и персонажи от индустриализиращия се през 19 век белгийски регион Моленбек. Такива, каквито ги вижда Йожен Леерманс – един трудно говорещ мъж без слух, художник на универсални съдби.

Кръстен с дългото име Йожѐн Жул Йозеф Леерманс (Eugène Jules Joseph Laermans), бъдещият художник се появява на света на 22 октомври 1864 г. в буржоазно семейство. По това време родното му място, Сент-Ян-Моленбек, процъфтява индустриално, а баща му Йозеф заема съветнически пост. Когато е на 11 години, малкият Йожѐн заболява от менингит и остава без слух, но тъй като и трудно говорел, това давало основания се предполага, че всъщност глухотата му е по рождение.

Когато липсва едно сетиво, останалите компенсират липсата с увеличени собствени функции. Така детето успява да компенсира тишината си с наблюдателност и лелее мечти да стане художник. Мечтата му е на път да се сбъдне, когато през 1887 г. Йожен Леерманс прекрачва прага на Кралската академия за изящни изкуства в Брюксел. 23-годишният младеж е голям почитател на картините на Фелисиен Ропс и на поезията на Шарл Бодлер. Като представители на декадентското движение, което „оцветява” френския културен живот на 19 век, с творбите си те оказват голямо влияние върху нечуващия художник. През 1890 г. Леерманс дори прави илюстрации към книгата на Бодлер „Цветята на злото” (Les Fleurs du mal).  

Декадентството е изкуство на гротеската, черния хумор, на отвращението от себе си и света, но и на някакво нездравословно удоволствие да се изобразява упадъчното, неморалното, уродливото. За човек, израснал във време, когато на слуховата загуба се е гледало като на чудовищен недъг, е обясним и афинитетът на Йожен Леерманс към този вид изкуство. В началото на 30-те си години художникът е сравняван по-скоро с Питър Брьогел-Стари, отколкото с декадентските живописци, заради фигурите на унили работници и бедни хора, които критиците по онова време оприличават на „обезпокоителни карикатури“.

През 1896 г.  Леерманс илюстрира книгата на белгийския романист Джорджис Ийкхуд „Новият Картаген“ (La Nouvelle Carthage), чиито пасторални сцени от ежедневието на селските региони вдъхновяват художника за създаването на  триптих, наречен „Емигранти” (Landverhuisers). Самият Йожен счита тази си творба за шедьовър. Работата му в следващите години става все по-експресионистична, по-състрадателна, а в резултат последват редица успехи и изградени приятелства, които изваждат глухия и трудно говорещ мъж от изолацията му. Но той си остава преди всичко естет, рисувайки с въглен, акварели, масло.

Специалисти отбелязват, че Леерманс рисува души, които не говорят и неща, които говорят вместо тях. Според Доминик Марешал, уредник в музея „Фин дю Сиел”, социалните проблеми са нещо универсално, което далеч надхвърля пределите на Брюксел и на Белгия, но наблюдателна натура като Леерманс безпогрешно улавя миграционните процеси, социалните движения и анонимността на мегаполиса. Фигурите в платната му не изобилстват от точни детайли, защото темата му остава щрихирането на универалната съдба на хората. Затова и творбите на Леерманс надхвърлят ограниченията на времето, в което са създадени.

Да загуби слуха си не е единствената загуба в живота на Леерманс. През 1924 г., само две години след като е приет за член на Кралската академия за наука и изящни изкуства, художникът обявява края на кариерата си, тъй като зрението му се влошава прогресивно. Кончината на майка му през 1927 г., съвпада с обявяването му за барон от крал Алберт I. Леерманс по това време вече е напълно незрящ и се оттегля в изолация.

На негово име е наречена една ниска, варосана стена в белгийската провинция Вимел (Wemmel), която може да се види изобразена в картините на художника. В студентските си години, прибирайки се към дома си по време на ваканция, той спасил там един давещ се човек, и в знак на благодарност стената се нарича днес „Laermansmuur”.

Йожен Леерманс се сбогува със света на 22 февруари 1940 г., на 76-годишна възраст.

Разказа за вас Христина Чопарова

Изображения: Wiki commons, Bruzz

Прочетена 72 пъти