Някак е помпозно да съществува само един ден в годината, в който обществеността бива заливана с медийни фойерверки от проблематика, свързана с хората с двигателни затруднения, слухови и зрителни дефицити, хора със специфични потребности. Близостта на датата до коледно-новогодишните празници привнася допълнителна мелодраматична нотка, привкус на показен алтруизъм, превръщайки 3 декември в ден за съвестна отчетност кой, доколко и с какво е помогнал за подобряване на битийния модус на хората със специфични състояния.
Търсят се за интервюта политици, които прокламират дипломатически банализми. Аз поне не съм видяла интервюта с хора с дефицити, за да им зададат въпроси как живеят, какви идеи имат, какво искат или са успели да постигнат, как са се интегрирали – изобщо, нагледен пример за приложените и положени усилия за подпомагане, които не са само сладкодумия от медийния репертоар. При това без да звучи като целенасочена благотворителност със солидни рекламни дивиденти. Уморено ми е на такива дни да съчувствам на хората, че са обект на медийна политика и се търгуват тематично добре като предмет на обществена загриженост.
Искаше ми се този материал да е по-оптимистичен, да изброявам постижения на хора със слухови дефицити, синдром на Даун, изобщо хора, за които това определение би трябвало да започва с главна буква, без ни най-малко да имам намерение да ги героизирам. Защото в ден като този вниманието е за тях, и не за тях трябва да се грижим и да се занимаваме с онова, което виждаме като проблеми, а да се поучим и мотивираме от тях, на които физическата липса е компенсирана с премного човещина.
Но в този материал акцентът ще е другаде. Оставям на всеки сам да го постави там, където го съзре.
Нека продължа. Съществуват съвети и правила как да се общува ефективно с хора с физически дефицити, но в тях изобилстват думи като „увреждане” и „инвалидност”, което просто обезсмисля иначе съобразените с човешкото достойнство и права съвети. В същото време продължават да се издават документи за групи инвалидности и социалната политика с отпускането на финансови помощи на общознаменателно основание показва красноречиво, че хората с дефицити все още биват смятани за непригодни същества, към които обидната снизходителност под формата на финансово подпомагане с пенсии и помощи изглежда като висша проява на алтруизъм и загриженост.
Да се говори общо, на колективен принцип, почти винаги е нереалистично. Защото проблематиката се унифицира, а онова, което като помощ и подпомагане е добре за по-тежките случаи, не е работещо и полезно за по-леките. А и когато някой се заеме да разрешава нечии проблеми, втренчен в общата маса, ще загуби от поглед съществените, индивидуални отлики, а това е много далече от достойнството и човешките права, които са по същество присъщи на индивида, не на групите.
Всъщност, въпреки широко прокламираната толерантност, именно поставянето на хората с двигателни, зрителни слухови дефицити под един общ знаменател „хора с увреждания” вече е проява на нетолерантност, защото измества фокуса от добрите дела за тях към обстоятелството, че тези хора са сведени до група непригодни индивиди, за които все някой трябва да се погрижи. Отделен въпрос е дали самите хора смятат, че грижата за тях е проблем на политиката, или техен собствен. Да улесняваш някого максимално до степен да вършиш нещата вместо него, не е помощ, а патерица, която повече пречи.
В сферата на реалистичното, онова, което властимащите наистина могат да направят, е да се погрижат да е налична материалната и техническа база, необходима и съобразена с вида дефицити, както и да разработват програми за заетост за трудоспособните, лобирайки пред бизнеса. И най-вече, да премахнат от речниците и от публичния регистър употребата на израза "хора с увреждания". За да не се налага системата да ги убива още с определението за тях.
Медийни шумотевици, помощи на общо основание, свеждане на международния ден до нивото на празник от страна на някои хора с дефицити (което е цинично, ако и да може на това да се погледне от самоиронична гледна точка) и всичко, което се наблюдава на ежегодния 3 декември, определено не са средствата, с които да се постигне интеграцията, по-добрият живот и включване на хората с дефицити.
В крайна сметка, по-добрият живот зависи от самите тях – от това какво мнение имат за себе си, дали се виждат като пълноценни, мотивирани за творчество личности, въпреки наличието на някакъв дефицит, как са решили за себе си въпроса със социалното включване и участия, дали са наясно какво искат и могат и какво правят, за да си осигурят приемлива и удовлетворяваща ги заетост и среда на живот. Защото отношението към самия себе си ще провокира съответното отношение и на външния свят към теб.
Изборите ни определят онова, което ни се случва, и докато съществуват очаквания някой друг да ги направи вместо нас, „да се погрижи”, никога удовлетворението няма да бъда пълно.
Автор на текста: Христина Чопарова
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия