Петък, 02 Август 2013 03:00

На кого е нужен жестов език?

Автор:

Езикът на знаците (или жестовият език) е предпочитано средство за комуникация от хора без слух, но за него се знае много малко сред широката общественост. На кого е нужен жестовият език? Какво е той, на какви правила се подчинява? Универсален ли е? На този и още много други въпроси се постарах да отговоря според опита и наблюденията си. Въпросите ми бяха зададени от човек, желаещ да надникне в света на Тишината и да се осведоми как общуват хората без слух, и защо не всички от тях използват езика на знаците. Радващо е, че все повече стават тези, които имат желание да внесат повече яснота в някои свои разбирания по тези въпроси. Интервюто бе проведено по скайп на 29.07.2013 г., и го публикувам без съкращения. Казаното тогава е валидно и днес.

Валерия Димитрова: Винаги съм смятала, че жестовият език е универсален. Така ли е всъщност?

Хр. Чопарова: Интересен въпрос, който ми подсказва, че все още има какво да се уточнява по въпросите за жестовия език с цел по-добрата информираност на обществеността за това какво представлява, на кого е нужен, кога е нужен и защо има толкова спорове по него. За да ти отговоря, ще започна оттам, че като всеки език, и жестовият е уникален сам по себе си, но това далеч не предполага и универсалност. Хората със слухови дефицити в съответната държава си ползват техен език, който смислово им обяснява дадената дума, но всички официално приети жестови езици по света имат по нещо общо и заимствано.

Така хора от различни националности могат да се разбират чудесно на езика на знаците, даже да не владеят съответния чужд език. Пример за това са множеството чуждестранни туристи от Италия, Финландия и др., които покрай летните игри за нечуващи – Дефлимпикс – на които България в момента е домакин, комуникират свободно с жестове, разбираеми за всяка от общуващите страни. В известна степен това придава някаква универсалност на жестовия език, макар че както всеки език, така и той непрекъснато се изменя, допълва, той е динамичен език.

Съществуват ли някакви правила в жестовия език? Аз винаги съм смятала, че той е нещо като… асоцииране. Чинията си е чиния, чашата си е чаша.

Той е асоциативен, да. Когато казваш чиния или чаша с жест, обаче, ти РИСУВАШ предмета. Ръцете ти го изобразяват като форма или действие, максимално близка до неговата, за да ти подскажат смисъла му. Жестовият език не е безцелно ръкомахане, както може би изглежда отстрани. Има свои правила, положения на ръцете, посока на движенията, едноръчно или друръчно изразяване.

Той се подчинява на логиката, т.к., е знаково изобразяване на онова, което стои "видяно" в ума. Всеки ще го изобрази по различен начин, защото колкото глави, толкова и умове. И няма правилен начин на изобразяване, тъй като целта е събеседникът ти да те разбере. По тази логика всеки, който не знае жестов език, би могъл приблизително да жестира, но в самия език на знаците има определени правила, доколкото хората избират да се придържат към което познават.

Съществува "стара" и "нова" жестомимика, за която има спорове между по-старото и по-младото поколение нечуващи хора, както и в различните региони на страната се използват различни жестове за една и съща дума. Това е като диалектите в българския език - и точно тук е богатството, езиковото многообразие, което е хубаво да се запази, вместо да се уеднаквява, тъй като всяка дума е бисер, а всеки жест за нея - уникален. 

Да, именно затова предположих, че е универсален.

Жестовия език е език от знаци и символи – за общуване са нужни само две ръце и желание за взаимно разбиране. Думата „жестов” подсказва, че всяка дума се изобразява с ръцете така, че да подсказва смисъла на това, за което става дума. Затрудненията са няколко. Първо, много от нечуващите хора са родени, живеят и обучават в среди на хора без слух (потомствено Глухи), и започват да измислят свои жестове, с които навлизат в звучния свят, преди да овладеят по-късно други жестове, по-общоприети. Глухите наричат това „майчин език – жестомимика”, който всъщност е трудно разбираем и аграматичен, по стандартите за грамотност.

Но в техния дом жестовете са едни, в училище други и се получава разпокъсана система от знаци. Приетите като стандартни се речниковат и преподават. И макар че има речници, съдържащи над 5 000 думи от говоримия български език, се осъзнава чудесно тяхната недостатъчност. Второ, даже това количество се струва на повечето Глухи хора прекалено голямо, тъй като те общуват опростено за по-лесно разбиране. И като казвам опростено, имам предвид съвсем аграматична употреба на думите, липса на родове, на предлози и съюзи. Трето, за много от думите у нас няма жестове, а знаеш, у нас езикът се мени всяка секунда, навлизат чуждици, появяват се нови думи.

Ако за всяка от тях трябва да се измисли жест, речникът би заприличал на Енциклопеция Британика – представяш ли си Глух човек със затруднения във възприемането да научи всичко това? А и много от Глухите хора оправдават нежеланието си за учене с глухотата си и едва ли не смятат, че тя е извинение да стоят на такова ниво. И това го има.

Затова не можем да говорим за универсалност на езика. Колкото и всички да ги подвеждат под общия знаменател "глухи", хората със слухови дефицити са различни като слухов статус и интелектуални възможности, и тези различия е нужно да се вземат под внимание, когато става дума за жестов език, вида му и нуждата от него.

Но нали е общоприет, т.е., съществуват общи правила?

Да, правила съществуват вътре в самия език, но той не е общоприет. Всички биха искали да има единен жестов език, грамотен и богат, на който да се обучават малките деца без слух, родените Глухи или впоследствие оглушали, както и всеки, който желае да употребява жестов език. Само че това е леко утопично по няколко причини. Различните жестове, примерно.

Същността на жестовия език е да показва смисъла веднага, да се разбира от раз. Да вземем, например, думата "доктор" (лекар). Първата асоциация е да се изобрази спринцовка, сякаш се натиска с пръсти невидимо бутало, за да се впръска лекарство в другата ръка. Само че в много краища на страната у нас това е жестовото означение за наркоман. За да има правилно разбиране, е въведен друг жест – почукване с едната ръка върху другата (по асоциация с почукванията с пръст, когато те преслушва лекар).

Само че този жест, по моему, е много далече от смисъла на доктор. Човек, който не е запознат с жестовия език, независимо дали чува или не, трудно ще свърже този жест с лекар. Прилича на почукване по врата. Разбираш сега, че едно от правилата е жестовете да се уеднаквяват логически така, че да се избегне погрешното разбиране, недоразумението или откровеното неудобство, ако използваш погрешно дума, която може да се окаже и нещо нецензурно.

Но като имаш предвид, че логиката на хората не е еднаква, а между тази на чуващ и на Глух човек е крайно различна, разбираш защо не е възможно всички да употребяват едни и същи жестове, тъй като те са базирани на собствените им разбирания как трябва да се изобразява думата. А ако Глухите са я разбрали погрешно, погрешно я и употребяват, без връзка с контекста. Сега виждаш защо и на жестовите преводачи е трудно да тълкуват от Глух към чуващ, тъй като не винаги Глухият артикулира думата или се разбира какво иска да каже. 

Важното е да бъдеш разбран, но понякога е трудно само с един жест да изобразиш нещо. Тогава ти трябват не повече, а нови. Защото понякога сложна дума се тълкува с няколко жеста, а няма време за тях в процеса на превеждане. Би било улесняващо да има един жест за една дума, но това не винаги е възможно. Затова за много от думите няма жестове. Как да обясниш някому, примерно, какво е мравояд? А "пропедевтика"? Знаеш ли колко вида птици има? Как да ги изобразиш с жестове? А как да изобразиш нещо, което Глухият даже не може да си представи и никога не е виждал? 

Защо не се измислят нови жестове тогава? Правилни.

По-горе вече говорихме, че няма такова нещо като правилни жестове, защото логиката, която ги създава, е различна при всеки човек. Определено се измислят нови жестове, но въпросът често дребнаво опира до това кой трябва да ги измисля. Самото определение „правилен” е много разтегливо понятие. Ще ти кажа защо, според мен. Дори след време да се въведе определен „правилен” жестов израз за дадена дума, с цел всички да я разбират и ползват, повечето ще изберат да употребяват това, което са научили от малки. У нас децата свикват да си измислят свои жестове за нещата и си ползват тях.

Вкъщи си жестират по един начин, в училище по друг и в крайна сметка, не може да има ПРАВИЛЕН жестов език, доколкото всеки разбира и избира онова, с което е свикнал. Не можеш и да задължиш някого да знае всичко, нито да ползва определени неща, които не разбира, само защото са приети за правилни.

То е все едно да задължиш хората от всички краища на България, които говорят по свой диалектен начин и със свои особености, да се изразяват по един и същ. Къде тогава ще отиде многообразието, красотата на езика, даже странното, смешно понякога звучене на северозападния говор, примерно? "Мекането" може да дразни, но си е типично за шопите. Мекият говор пък е характерен за източните райони на Ямбол, Бургас, Варна. Унификацията винаги осакатява богатството. 

Законът това не може ли да го регламентира по официален начин?

Много хубав въпрос. Точно заради това, според мен, се търси намесата на закона - за да има някакво общо приемане, общовалидност, да се сложи край на съществуващите недоразумения. Но въпросът е в това дали един Закон е в състояние да направи това, да уреди дори морално-етични разногласия? Не мисля. Той обаче би дал възможност за някаква единна методика на обучение, което също е спорно, защото всяка методика е набор от наложени правила, а мнозина считат себе си достатъчно компетентни по темата и смятат, че техните методи са най-уместните. 

У нас жестовия език не е въведен и одобрен като официално средство за общуване на хора със слухови дефицити – защото възниква въпросът, кой от всички жестови езици да се узакони? Дали „майчиният – жестомимика”, дали установеният чрез речниците, който е по-скоро тълковен, дали калкиращият, или международният, от който е заимствано, и който  (според Тед Сапала, д-р на психологическите науки в университет Рочестър, Ню Йорк, САЩ), е някаква комбинация от езици, т.нар. „неправилно говорим чужд език”, в който всеки привнася от собствената си култура, а доста често тя е и аграматична. 

Толкова хора със слухова загуба ползват различен жестов език или част от жестомимиката (само четенето по устни). Как тогава искаш да има единен, че и признат за всички нечуващи, след като хората се придържат към познатото и с което са свикнали, без значение колко правилно е то или не от глобална гледна точка. 

Иначе аз лично смятам, че жестовия език е нужно да се легализира дотолкова, доколкото е необходимо средство за информиране при обществени събития, когато трябва те трябва да се обясняват и тълкуват на Глухи хора по достъпен за тях начин. Тежко чуващите като мен, които вече са оглушали, не ползват жестов език, а разчитат на субтитри и четене по устни (артикулативен превод). Сега разбираш защо няма как един Закон да е само на една група нечуващи, нито смятам, че при съществуващите разногласия относно употребата на жестов език, всички ще са съгласни да се узакони само един.

Необходимо е узаконеният да бъде от полза за всички, и то така, че да признава и уважава коректно всички потребители - тежко чуващи, оглушали, Глухи. А погледни как ги наричат сега - всеки със слухова загуба е "глух" или "с увреден слух". За жестовия език се смята, че е само един, че преводачите превеждат дословно и прочее заблуди. Вече е отделен въпрос преводачът какъв жестов език ще владее, макар че специално преводачите се обучават по създадения у нас речник, а има и преводачи, в чиято компетенция влиза и международният жестов език (жестуно).

И ето че въпреки наличието на преводачи, които превеждат в тв формати, много от неуващите хора, предимно от Глухите, се оплакват, че не ги разбират. Това е и така, и не е. Самите Глухи чудесно разчитат по устни, но би трябвало да осъзнават и че преводачът от тв екран не е там само за тях, а предава информацията на разнородна зрителска публика от нечуващи.  Глухите не са потребители на книжнина, за тях жестът замества думите. Така че проблемът е двояк – от една страна, не можеш да задължиш никого да усвоява език, ако не му се налага, и от друга, за доброто разбиране между всички е желателно езикът да е универсален. Но как да стане при това положение?

Внасяни са били предложения до съответните министерства, но още се спори езикът на знаците език ли е изобщо, за да е релевантен на всички останали и на говоримия - виждаш, че е аграматичен, фондово беден. Как ще обяснява и преподава по-богатият говорим и книжовен?  Ти знаеш ли, че само българският тълковен речник до буква Р има цели 15 тома? Как жестовият с неговата лексикална бедност ще е равнопоставен на такова богатство? 

Обаче има и друг проблем – ще се разберат разговорно някак си, но когато нещата стигнат до писане, до документация, ще има огромни затруднения. Защото покрай жестовете писмения език остава на заден план, а идеята е да се овладява и той. Мнозина от Глухите, обаче, за жалост не могат да пишат правилно, не могат сами да направят молба или автобиография и се нуждаят от някой да им помага за това. И причината е, че те са потребители на жестове, жестовия език им замества думите и писането остава като последна инстанция, защото логиката е: "Защо трябва да го пиша, по-лесно ми е да го изръкомахам". Е, в университет ще се налага да пишат. Сега разбираш ли защо и до университет не стигат след основно или средно образование? 

Често за тези им неусвоени умения се разменят упреци – между родители, учители, министерства. Но нещата опират и до желанието на самите хора без слух да се научат на един по-късен етап, когато нито една от споменатите институции няма власт върху доизграждането и усъвършенстването им като личности.

Познавам Глухи, които си говорят аграматично, ползват си само жестов език и макар да знаят как е правилно да се пише или говори, отказват да го правят. Е, за каква култура или качествено обучение говорим тогава, след като самия жестов език предава нататък същата аграматичност на изказа, същото нежелание за говорене и писане? Що за образование ще е това, ако е само с жестов език? 

Но нали жестовия език е полезен и нужен за всички нечуващи хора?

Не на всички. Това е масовата, голямата заблуда, да се свързва човек със слухова загуба с жестовия език. Никой нечуващ априори не е ползвател на жестове, зависи от каква среда идва. Ето аз, например, съм с късна слухова загуба, от чуването съм минала през тежкото чуване с апарат, знаеш, а сега се водя оглушал, защото вече не ми е възможно да ползвам техническо средство. Но както добре знаеш, аз не ползвам жестов език. Никога не ми е бил нужен, но в работата ми се налага да го ползвам за комуникация с  всякакви нечуващи.

Няма лошо да го знаеш, както знаеш чужд език, например, но не е добре да бъде налаган масово за употреба и изучаване, защото това би значело да се насърчават Глухите да жестират повече, отколкото да пишат и говорят. Кому е нужно това? 

У нас постоянно се чува „трябва”. Имам предвид, че преди да започнеш да правиш закон за нещо, важно е да е ясно кого ще обслужва той. Според множество мнения, в България причината да няма законово приет официален български жестов език по примера на други държави е, че жестовият език на Глухите хора у нас няма статут на стабилна система, чиито носители и потребители да са всички със слухова загуба. И това е така - ползват го само тези, които са израснали и са се обучавали с него. Но той е само за комуникация, разговорен е. 

Освен това, у нас хората със слухови дефицити са наречени сборно „глухи”, макар че те всъщност са всякакви. Разбираш ли, има тежко чуващи, ранно глушели, родени глухи, късно оглушели, оглушели при инцидент, болест, старост и т.н. Всички тези хора имат потребност да се аклиматизират към състоянието си и да намерят най-удобното за тях средство за общуване. Никъде не е казано, че жестовият език е задължителен за всички с някаква степен на слухова загуба. Той е пожелателен. Помощно средство в диалога, тълкуващо. 

Когато си без слух, търсиш логично компанията на хора, сред които ще се чувстваш „в свои води”. Да усвоиш или не жестов език е въпрос на желание, не задължителна мярка. По тази причина и мнозина не се отказват от „своя си жестов език”, за да усвояват по-общоприетият, понеже бил правилен. Това е и една от причините Глухите да не харесват калкиращия жестов език, защото той е "твърде усложнен" за тях.

Калкиращият (или калкираният) език следва точно граматическите правила на говоримия и има жестове за всеки съюз, предлог и дребна част от речта, която натуралният им аграматичен език изпуска за удобство. Добре, ако за възрастните вече е късно да се учат на по-грамотно изразяване, защо се допуска децата да минават по същият път, като се образоват с този аграматичен език? 

А има и нещо друго – много родители на нечуващи деца не искат децата им “да ръкомахат”, защото и те, както и много от хората с естествен слух, не са запознати с това какво е жестовият език и какви са ползите му. Но предусещат и че жестирането измества говоренето и писането, а те не желаят децата им да изостават от връстниците си по отношение на грамотността и културата. Поради което децата им не овладяват никакъв знаков език, бил той натурален или калкиращ. 

Така пък самите деца по-трудно усвояват говоримия език, защото едно нещо като не им е изобразено с жест, т.к. не са го видели показано какво е, трудно ще разберат смисъла и предназначението му. И затова много от тях си остават неограмотени. Въпреки всички усилия на учители, родители, системата.... И това е някак тъжно. В повечето случаи на Глухите нищо не им се разбира. Звучат като чужденец, научил няколко български думи. Тъжно е, говорим за български граждани. Аз не съм против жестовия език, но като идващ от чуваща среда съм ЗА калкиращия, ЗА четенето, ЗА писмеността...

Има и жестови преводачи...

Има, да. Те обикновено са чуващи хора или деца на глухи родители, или имат в семействата или обкръжението си близки хора, които общуват с езика на знаците. Много от хората с естествен слух, които нямат такива близки, стават преводачи, защото жестовия език им се струва  екзотичен и любопитен. Имат желание да помагат. Това е чудесно, похвално е, но… във всяка информация – официални документи, вестници, новини и прочее, голяма част от текста се съкращава за удобство и по-лесно разбиране. Просто защото няма и време да преведеш всяка една дума. А ако тя няма и съответния жест…

По тази логика и самите преводачи би трябвало да имат свободата да измислят нови жестове, за да обрисуват по-добре новите думи. Но я нямат, защото са просто посредник, чрез който информацията достига, до когото е нужна. Отделен въпрос е, че и самите Глухи гледат на това като на нещо недопустимо - логиката е различна, а във всеки жест има логика.

У нас на преводачите обаче се случва "да спасяват положението", като измислят и въвеждат свои интерпретации на думите, които нямат жестове, просто според ситуацията на мнозина им се налага да го правят. От друга страна, в повечето случаи тях просто ги ползват като неофициални придружители на добра воля. Според мен желанието да бъдеш максимално полезен и разбираем, въпреки ограничението на речниковия запас, е похвално.

Но да се върнем на въпроса ти на кого е нужен жестов език. Голяма заблуда е, че ВСЕКИ със слухов дефицит трябва да знае или има нужда от жестов език. У нас Глухите ползватели на езика са склонни да се карат и да правят забележки на всеки друг нечуващ: "Ти защо не знае мимика? Ти трябва знае мимика!!!". От своя страна, такова налагане отблъсква, защото не зачита чуждия избор на език. Аз не съм длъжна на знам жестов език само защото не чувам. По същата логика аз мога да попитам Глухия той защо не се изразява правилно и не знае книжовен български език, след като е българин, и не избира да общува с мен говоримо, след като може. 

Пожелателно е да се познава жестовият език – доколкото на човек му се налага да общува с ползватели и носители на този език, за да се разбират взаимно. Но лично на него ако не му е нужен, е в правото си да ползва други средства за комуникация. Примерно, има тежко чуващи, оглушали късно, те са свикнали да си говорят, да пишат, някои носят апарати и кохлеари, не им е било нужно да знаят жестовете, те просто не общуват така. Въпрос на избор е.

Не бих претендирала да съм специалист по жестов език, но считам, че мога да изразявам мнение по въпроса, тъй като имам вече доста наблюдения и опит - и личен такъв, и като журналист. Ще си позволя да кажа, че децата без слух, израснали в среда на чуващи хора, обикновено получават по-голямо внимание и усвояват по-добре граматичния български език, имат по-богат речников запас и използват максимално говора си. Те по-лесно се интегрират, защото за тях не е проблем да общуват и с хора с естествен слух, и с Глухи, ако се налага. 

Обратно, тези, които растат в Глуха среда, усвояват по-добре жестовия език за сметка на граматиката и рядко използват говор, разчитайки само на ръцете и изражението си. Те почти не се интегрират сред чуващи и нямат особено голямо желание да общуват с други, освен с Глухи хора като тях. Даже от тежко чуващите странят, защото ги смятат за по-привилегировани от себе си в говорно и слухово отношение. 

Често се говори за общуване без бариери, но по моему, бариерите си ги има, и се поставят от самите общуващи. Когато е налице липса на разбиране, на уважение към предпочитаното изразно средство на събеседника, не може да се получи качествена комуникация. 

Такива неща не сплотяват ли всички хора със слухова загуба, за да намерят заедно решение?

За съжаление, по-скоро не. Хората са различни и имат също толкова различни потребности. Аз лично не ги деля по категории на чуващи, нечуващи, глухи, тежко чуващи и пр. Тези определения важат само тогава, когато е необходимо да си наясно със степента на чуваемост на събеседника ти и да съобразиш с това своите комуникационни средства. Ако човекът е Глух, а ти знаеш жестов език, ще общувате с него със знаци. Ако е тежко чуващ, ще си говорите или пишете. Ако е слухопротезиран, необходимо е да му говориш по-високо и отчетливо, за да те чува и разбира.

Много държа да уточня, че всичко това НЕ СА УВРЕЖДАНИЯ, а състояния. За мен това са просто хора със слухова загуба, но добре осъзнавам, че те не са еднакви, не са маса хора с общ "проблем", макар че обществеността точно така ги третира - като "глухи" и "хора с увреден слух", като хора с проблем. Някои колеги журналисти даже все още използват израза „глухонеми” на общо основание, макар че този израз е морално остарял, обиден и не отговаря на реалността. Всички нечуващи могат да говорят, дори родените без слух, отделен въпрос е кой колко желае да ползва и да развива гласа си.

Заедността ще е трудно постижима, докато има разделения  по признак на слухова загуба. И жестовият език няма как да е универсално, свързващо ги средство, просто защото е нужен на много малка част от тях. Погледни, че живеем в динамични времена и с непрекъснато развиващи се технологии. Нечуващите търсят спасение в слухови апарати и кохлеари, науката постоянно е в услуга на хората с дефицити с нови и нови технологични изобретения.

На този фон жестовия език изглежда архаичен, защото не може във всички случаи, по всяко време, на всяко място, да покрива нуждата от обяснение, да замества гласа и звуците с жестове. Езикът на знаците не бива и да измества слухово-речевата рехабилитация, логопедичната помощ, оралното обучение, а да бъде просто в подпомагаща роля, каквато винаги е имал. Ако му бъде дадена основна роля, жестовият език ще създаде повече неграмотност, а нали се цели тенденцията в съвременния свят тя да бъде преодолявана?

Свалил диалога от скайп и изображение: Христина Чопарова, личен архив

Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa правото дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия

 

Оценете
(1 глас)
Прочетена 2022 пъти