Преди 10 години образователната реалност будеше тъга заради обстоятелството, че много от младите хора със слухова загуба дори не продължаваха обучението си във висши учебни заведения. Специалност „журналистика” определено не бе сред предпочитанията на студенти със слухов дефицит. Дори не виждах такива в задочните сесии, нито в редовните. Дали заради лични резерви като страх от справяне или стрес да се движат със същите темпове, както чуващите студенти? Или защото висшето образование не бе в състояние да им предложи достатъчно привлекателна материя, която да ги запали да я изследват? Или просто защото образователните и академични среди не разполагаха с необходимите комуникативни условия за обучение на хора без слух? Причините са много и индивидуални.
През тези 10 години имах щастието да видя, макар и спорадично, интерес към журналистиката. С мен се свързваха родители на бъдещи кандидат-студенти, задаваха въпроси, интересуваха се как и дали би се справил един студент със слухова загуба, каква е процедурата и обемът на учебния материал; какви са условията в аудиториите, има ли трудности в комуникацията с преподаватели; какво е необходимо по време на изпити, позволено ли е присъствието на жестов преводач на лекции и защити? Надявам се, че отговорите на тези въпроси тогава не са подействали отказващо на всички, за които журналистиката е любима и интересна област, само заради предизвикателството да преодоляват образователна среда, в която са лишени от достъп. Искам да вярвам, че днес със сигурност има и други журналисти със слухови дефицити, и силно се надявам да има в бъдеще повече!
Бихте попитали, кога започна всичко? Може би не е започвало, а просто е било събудено. Дълго време бях повлияна от всеобщото мнение, че журналистиката не е област, подходяща за нечуващи и че непременно ще се проваля там по тази причина. Вероятно „пробуждането” се случи в онзи момент, в който спрях да слушам другите и започнах да слушам себе си. Какво толкова можеше да стане, в крайна сметка?
И ето ме през 2006 г., на прага на ново начало, докато работех в зъботехническата лаборатория на състудентка и четях по нощите конспектна литература. Прекалената грамотност и богат речник не кореспондират с масовия стереотип за нечуващ човек. "Глух" е културологично понятие и обикновено се отнася до хора, при които загубата на слух е вродена и общуват с жестов език. При мен е придобита в много късна възраст, и няма да е преувеличено ако кажа, че спадам към специфичното общество на тежкочуващите хора, преминали към оглушалия таргет заради невъзможност да ползват технически средства. Често са ме питали как така говоря, как така не ми личи, наистина ли не чувам? Тези въпроси ме оставяха със смесени чувства – от една страна, защото се намирах в онази междинност, в която не принадлежах към нито една общност – нито към тихата, нито към звучната, и от друга, защото разкриваха колко малко бяха запознати хората с различните видове слухова загуба и колко масовата представа за човек без слух е приета за стандарт. А масовата представа се заключаваше в стереотипа: „глухоням, ръкомахащ и с нисък интелектуален потенциал”. При това положение нечуващ човек да работи като журналист, да бъде репортер или телевизионен водещ бе сюрреалистична, граничеща с абсурда мисъл.
Вероятно съществуваха журналисти с частична или пълна слухова загуба някъде извън пределите на България, но мен ме интересуваше дали има такива у нас.
Възможността да получа отговор на този въпрос ми се предостави чрез съществуващата по онова време онлайн платформа „Приятели”/ Friends.bg - популярнa социална мрежа, предшественик на Фейсбук. Тъй като бе на телевизия БТВ, човек можеше да срещне там професионални журналисти, чиито профили не бяха обслужвани от администратори и не бяха официални фен страници. Спомням си, че се свързах с няколко от познатите лица от телевизионния екран за отговор на въпроса, дали според тях може да има журналист без слух и каква би била неговата реализация в една толкова комуникативна професия. Въпросът определено изненада повечето запитани журналисти, тъй като масовият стереотип за човек без слух правеше такъв въпрос абсурден.
Повечето от новинарите бяха на мнение, че това не е обичайно или често срещано явление поради естеството на професията и динамиката на комуникацията. Но че един такъв журналист все пак би могъл да се реализира като редактор, колумнист, коректор в печатните издания или като преводач. Работа, не толкова ангажирана със слухово внимание. Казано честно, отговорите ме оставиха с някакво усещане за непълноценност, дори разочарование – сякаш априори мястото на един нечуващ човек не бе в комуникационна среда. Това ми се стори толкова лишаващо от обмен, от общуване, от възможност за взаимно обогатяване. В крайна сметка, критерият за професионализъм едва ли се определяше от процента слухова загуба, вместо от процента на компетентност. Както във всяка професия впрочем.
Записах журналистика, разбира се. Решението узря и се утвърди някъде между дългите работни дни в зъботехническата лаборатория и още по-дългите нощи със скоротечно издирената конспектна литература. В периода 2007-2011 имах прекрасната възможност да опознавам отблизо журналистиката, да споря с преподаватели за ролята ѝ, да открия вкуса на репортерството чрез първите ми статии за гражданската медия БГрепортер, да се уверя, че съм на правилното място и в „моето” нещо, да разработя проект за списание, което почти стигна до издаване. И да завържа стойностни приятелства, траещи и до днес.
Дали има журналист без слух? Има, разбира се! Не е въпросът дали си първият, нито дали си прецедент в професията. Важно е единствено да носиш тази професия отляво, да бъде призвание, в което словото съгражда и повдига.
Преди 10 години разчитах единствено на способността си да разчитам по устни. Заемах лекции от колеги, колкото да се ориентирам за темата на деня. Търсех си литература извън преподаваната. Срещнах прекрасни хора и искрено съм благодарна за пълноценния обмен и комуникация! Обичах усещането да си взема диктофона, допълнително касетки и съвсем избирателно да си намирам теми за материалите, които публикуваха в БГрепортер. Да се свързвам за интервюта, да си правя проучванията и въпросите и да се наслаждавам на възможността за динамика и комуникативност, които толкова много импонираха на хиперактивната ми природа. И освен всичко останало, бяха тест за моята способност да се справям в разнородни комуникативни ситуации, с всякакъв темпоритъм и сложност на артикулативното разчитане. Ако и да не бе имало репортер без слух, вече имаше. :)
Така едно от първите ми интервюта бе с Иво Гочев, вокала на Биг Мама Скендъл. Когато нечуващ журналист прави интервю за музика, това определено е куриоз. Последваха и други интервюта - с писателя Георги Господинов, с актьора Стефан Пеев, времето отмяташе години в календара, статиите се увеличаваха, а БГрепортер посрещна кончината си като медия през 2008-ма, година преди да се появи „Ние ви чуваме”.
Разбира се, по онова време не съществуваха все още компютърни програми за транслиране на речта в текст, и за записите с интервюта ми помагаха близки за мен хора, които ги сваляха като суров текстов файл. С редакциите, снимките и всичко останало се занимавах аз. Впоследствие диктофонът излезе от употреба, а интервютата вземах дистанционно, с предварително изпратени въпроси по мейл или кратки блицове лично.
Четейки статиите си от онова време, откривах в тях едно нетипично за мен днес звучене - с повече гняв, повече обвинения, повече осъдителност. Времето, обаче, притежава свойството да ти отрежда достатъчно, за да можеш да срещнеш нужните огледала, да имаш запомнящи се срещи със себе си и да се убедиш – по думите на Борхес, в тънката разлика между това да да държиш ръка и да оковеш душа. С времето овладяваш изкуството да трансформираш себе си по начин, който те лишава от агресия, но те изпълва с приемане. До онзи момент, в който не чувстваш потребност да размахваш пръст, да търсиш отговорност, да искаш сметка. Просто защото си зает с това да успокояваш, да носиш отговорност, да предаваш нататък.
Когато се появи „Ние ви чуваме”, той беше арена. Място, където да водя битките си с Тишината. Докато не разбрах, че тя може да бъде приятел, че битки не са нужни. За 10 години сайтът измина много път и порасна – превърна се в място без агресия. Днес, когато казвам, че „Ние ви чуваме” е мост за среща на чуващия и тихия свят, съвсем нямам предвид, че това е само красива, поетична метафора. По време на първата ми командировка през 2012 г., една нечуваща жена ме срещна и заговори колко е важно това, което правя. Отначало помислих, че визира работата ми във вестника, на който тогава бях редактор и коректор, но тя спомена за „Ние ви чуваме”. После ме прегърна и се разплака. В онзи момент разбрах, че платформата, която създадох като лична страница, отдавна не е моя. И че не мога да зарежа това, което правя, защото то отдавна не ми принадлежи.
Много пъти губих смисъла и ми е идвало да се откажа. Но в един момент осъзнах, че излишно воювам, защото Тишината не е страшна. Че може да бъде приятел, който мъдро ти разкрива тайна след тайна. Оттогава „Ние ви чуваме” стана не арена, а мост. Мост, който да обяснява на чуващите защо хората със слухова загуба имат нужда от повече внимание, повече общуване. А на нечуващите – че отношението на околните е огледало на тяхното към себе си, а дискриминацията е само отражение на собственото им неприемане.
През годините бях главен редактор на списания, сътрудник на вестници, редактор в англоезичен пътеводител, автор на статии, редактор на книги, коректор, медиен експерт, рецензент. Паралелно с това за „Ние ви чуваме” водих разговори с професори по медицина, родители на деца без слух, с хора с всякаква слухова загуба – глухи, тежкочуващи, оглушали; проведох кореспонденции с образователни специалисти, рехабилитатори, хора на изкуството, психолози, жестови преводачи и чужди специалисти. Присъствах на конференции, семинари, бях и в Европейския парламент. Сайтът съдържа разговори, полезна информация, споделен опит, лична мъдрост, технологични иновации и много друга информация – всичко това в над 20 рубрики и вече почти 400 статии.
Далеч съм от мисълта, че сме покрили всички теми, всички рубрики, всеки въпрос. Не зная успях ли в мисията си да превърна „Ние ви чуваме” в мост за среща и опознаване между хората, които чуват и хората в Тишина. Радвам се, че е полезен на всички, които имат повече или по-малко досег с Тишината. Благодаря искрено за доверието!
Автор на текста: Христина Чопарова
Снимки: личен архив и скрийншотове от www.repporter.com
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия