Когато се запознахме, не знаех нищо за нея. Ако по външния вид посрещат, то първите ми впечатления за художничката бяха, че е нестандартна. Интересна, цветна, и в никакъв случай обикновена. Общуваше малко, но с пестеливи и изразителни жестове. Атрактивната ú прическа бе като визитна картичка за смелост, предизвикателство и намигване към необичайното – носеше косите си вдигнати високо в небрежен кок, а отстрани бяха с войнишка подстрижка. Като типичен артист, Ния бе на „ти” с всичко, което излиза от рамките на консервативното.
Познавах доста художници със слухови дефицити, и може би подсъзнателно бях очаквала и тя да рисува пейзажи, цветя и натюрморти. Затова в никакъв случай не бях подготвена да видя изумителните ú картини и рисунки, в които нищо не е такова, каквото изглежда, както и образите, в които човешкото и дивото се смесват в почти съвършен синхрон. Да кажа, че бях изумена, ще бъде твърде недостатъчно. Бях възхитена, очарована и премного приятно изненадана.
Да, тя определено може да ви се стори… странна. И малко дива. У нея има нещо от амазонките – грация и твърдост. Най-малкото не прилича на хората, които познавате, нито картините ú са нещо, което може да видите всеки ден.
Дали има нещо знаменателно в обстоятелството, че Ния се ражда на Велики четвъртък преди 25 години? И то на четвърти април. И не къде да е, а във Враца, града като Балкана – древен и млад. Родителите ú също не чуват, а когато малката Ния се ражда без слух, те са и нейни учители по жестов език. Невръстните малчовци обичат да рисуват по какво ли не – в пясъка, по тапетите и по всякакви листи, от чиито очертания често излизат. На 2,5 години Ния рисува странни и необясними за възрастта си неща. Любовта към рисуването, която при повечето деца отшумява с израстването, при нея се запазва. На 5 годинки Ния и баба ú сменят врачанския балкански пейзаж със столичния, за да може момиченцето да посещава Центъра за рехабилитация на слуха и говора към училището за глухи деца в София.
„В първи клас учих в 143-то Основно училище, а във втори клас се преместих в училището за глухи в паралелката на г-жа Е. Йорданова. В четвърти клас цялата паралелка, заедно с учителките, се преместихме в масово училище – 34-то ОУ “Ст. Шишков”. Там завърших седми клас. После кандидатствах и бях приета в НУИИ “Илия Петров”, и завърших със специалност живопис. В момента съм студентка втори курс в Националната художествена академия, факултет “Текстил-изкуство и дизайн “ – разказва Ния. – Колегите ми и преподавателите в академията са изключително добри хора. Аз много обичам всички момичета от курса, а те са безкрайно внимателни към мен. Помагат ми във всичко и по някакъв начин не ми показват, че съм различна, за което съм им искрено признателна!”
Обаче рисуването си остава за Ния най-голямата любов. А с каква страст разказва за любимите си неща! „Най-много обичам да рисувам, но всички предмети в академията са ми любими – текстил, текстилни техники, компютърно проектиране, бродерия… всички, всички предмети обичам и се заминавам с удоволствие! Самостоятелна изложба още не съм направила. Имам много картини, но не зная кои от тях заслужават да бъдат показани пред публика”.
Мен ако питате, всичките. Категорично! Ния обаче все пак има едно представяне заедно със свои състуденти – нейни картини са показвани в галерия „Art Alley” съвсем наскоро – от 17 февруари до 5 март в изложбата „Текстил и живопис на студенти” от специалност „Текстил – изкуство и дизайн” в НХА.
Достатъчно е да погледнете автопортрета на Ния, за да нямате нужда да ви разказвам повече. На мястото на ухото се провиждат кървавочервени шевове – най-безмълвната метафора за нещо, което никога не го е имало, премахнато като излишно, но усещано като липсващо. Белег за различност, недокрай излекувана. Сърцето е там, където е страстта – върху палитрата. От него извират всички цветове, от него се дава на света… Смелата амазонка с развети непокорни кичури, чието тяло е оглозгано от всевъзможности. И скрепявано с трънените венци и пирони – препратка към библейските болки, изтърпявани в името на онова, което обичаш. Защото само това има значение. Зад гърба ú е събирателния образ на циклопен мрак – на всичко онова тъмно, което я гледа, изучава, критикува с едно единствено око. Подобието на птица е готово да литне и да разклюка всичко наблюдавано. Дали на Ния ú пука за всичко това? Съвсем не. То е част от живота, има го. Но не е длъжна да бъде с лице към него, нали?
В живота има толкова много други неща, които си струват – и завръщащият се кораб в пенливото море, посрещнат от гларуси; и огромната раковина на морския бряг, която вечно слуша звуците под нагорещения пясък, за да ги разказва на тези, които разбират езика на тишината. Един свят отвъд реалността, не много далеч от нея всъщност, където всичко е чисто, красиво, вълшебно. Такова, каквото трябва да бъде, но все още не е.
Ния може да ви говори безкрайно много чрез цветовете, чрез грубите линии, чрез волевите извивки на портретите си. А въображението, вложено в рисунки, които за съжаление не мога да ви покажа, е трудно да бъде догонвано. То сякаш се връща от светове, където стъпват малцина, за да донесат от всичко по малко. И да ви оставят ошашавени, безмълвни, тихи. За нас остава благодарността на посветените. И възхищението към начина, по който едно момиче без слух си служи с дълбоки изразни средства. Някои го наричат талант. За мен е съкровена комуникация – надали някой би могъл да бъде по-гол пред взора човешки, отколкото Ния с картините си.
А всяка искреност, както и смелостта да бъдеш открит, заслужава уважение.
Обзорен материал за художничката може да видите в сайта Medium - на български и на английски език.
Текст и колажи: Христина Чопарова
Изображения: личен архив на Ния Якимова, предоставен от нея
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия