Сряда, 20 Май 2020 14:39

Албърт Нюзъм: Живея, за да рисувам

Публикувана от
Оценете
(1 глас)

Животът му е като от роман на Дикенс. Роден без слух и говор, той няма щастието да познава жената, дала му живот. Син на беден лодкар от малко селце край Охайо, се озовава в големия град, отвлечен от псевдоблагодетел. Среща и истински, които го насърчават да разгръща художествения си талант. За да се превърне в един от най-добрите американски литографи, чиито портрети са с почти фотографско качество. Албърт Нюзъм, който живее, за да рисува.

През 1809 г. Стюбенвил е малко селце, разположено на живописния бряг на река Охайо в окръг Джеферсън (САЩ). Кипи обширна търговия, процъфтяват манифактури, доставящи гориво от въглищните мини в околността. Дванадесет църкви, няколко банки и дори академия за жени и момичета задават темповете на растеж, които ще превърнат Стюбенвил в столица на окръга.  

Уилям Нюзъм е беден лодкар, който отглежда сам детето си, момченце на няма и десет години. Малкият Албърт е роден на 20 май 1809 г., но не му е съдено да познава майка си. Скоро остава сирак, след нелепото удавяне на баща му, но никой не би могъл да каже на колко години е било детето, когато осиротява, но е бил много малък. Милосърдната сестра, която го открива, със състрадание установява, че момченцето по рождение е без слух и говор.

Малкият Албърт скоро се озовава под щедрото покровителство на Томас Хамилтън, сърдечен ирландец с широка душа, уважаван собственик на хотел в Стюбенвил. Той не само приютява детето в дома си, но и го отглежда като свое. Момченцето расте, но никой не подозира какъв природен талант се крие у него. Един ден детето забелязва как котката в стаята кротко лежи до леглото му и прави нейна скица на пода с парче тебешир. Рисунката е толкова реалистична, че всички се изумяват на умението на толкова малко дете да пресъздава околните предмети с удивителна точност. Особено дете, което не може да чува и да говори.

Твърди се, че когато е налице загуба на сетиво, останалите се развиват повече, за да компенсират липсата. Детето получава скицник и моливи, за да рисува всичко, с което природата (неговият естествен учител) може да зарадва зрението му. Малкият Албърт прави рисунките си с голяма точност. С часове наблюдава, а после скицира животни, цветя и предмети с възторга на истински художник. С грубите материали, които има подръка, детето, лишено от възможност да чува и да говори, с удоволствие проследява движението на фигурите на хора и животни и ги копира на хартия със забележително вярна прилика.

На около 10-годишна възраст животът му се променя. В Стюбенвил пристига човек, който се представя с името Уилям П. Дейвис. Той потърсил квартира в хотела на Томас Хамилтън, представяйки се за мисионер, който също не чува и не говори. По време на престоя си забелязва глухото момченце и научава за сирашката му съдба. Тъй като Дейвис се е представил за сполетян от същата тиха орис, благодетелят на момченцето не се усъмнява, че интересът на Дейвис към детето може да бъде друг, освен желание да му помогне да научи езика на знаците и да го образова. Затова, когато Дейвис предлага да отведе със себе си малкия Албърт, осиновителят му вярва, че детето ще получи добри грижи от Дейвис, когото считал за честен и добронамерен човек. С готовност им осигурява нови дрехи за пътуването, средства и провизии, и въпреки че тъгува за раздялата с детето, не може да попречи на възможността то да получи по-добър живот и образование.

"Мисионерът" отвежда детето от Стюбенвил, като по пътя го кара да прави с пръсти или с пръчки рисунки по земята, за да събира милостиня от таланта на „нещастното глухонямо сираче”. Уплашеното дете, научило някои жестове от Дейвис, го моли да се върнат. Албърт се страхува от този мъж, който по неприятен начин го отвежда във Филаделфия, представяйки се за негов по-голям брат навсякъде, където отсядат по пътя. Разказвал на всички, че води момчето в новооснованото училище за глухи, за да се образова. Когато пристигат във Филаделфия, информацията за тях веднага е предадена на епископ Уайт, който по това време управлява училището за глухи и неми. Съобщили му, че в града са пристигнали възрастен мъж и момченце, които са без слух и говор. Епископът ги кани на разговор, по време на който Дейвис му представя измислената история, че е от Пенсилвания, че се е обучавал в Европа, през което време родителите му са сменили местожителството си, и след завръщането си той предприел пътуване с цел да ги издири. Открил всички вече покойници, с изключение на Албърт, когото довел във Филаделфия, за да се научи детето да чете и пише.

Тъй като самият Дейвис се е представял за глух и ням, било невъзможно да се усъмнят в историята му. Скоро след като оставил момчето в училището, Дейвис заминал за щата Вирджиния, уж да търси други сродници. Обещал да пише, и след като получил облекло и средства да покрие пътните си разноски, отпътувал с намерението да се върне веднага щом изпълни задачите си, но никога повече не се появил. Точно този факт убеждава училищното настоятелство, че Дейвис е бил измамник, който се е възползвал от момчето, докато е имал изгода от него.

През 1820 г. изпращат Албърт Нюзам в Пенсилвания, където е настанен в училището за глухи. То е основано през 1817 г. от християнския филантроп Томас Х. Галодет, и е първата институция за образование на глухите по онова време. Малкият Албърт остава в училището шест години (1820-1826). През това време се опитват да установят както истинската му история, подробности за родителите и близките му хора, така и откъде детето е било отвлечено. Отнема време, преди детето да се научи да разбира въпросите, за да може да отговори задоволително. Установили, че довелият го не му е роднина, а глухото момченце рисува по памет селото си в детайлни рисунки. Случаен посетител в училището успява да разпознае, че селото е Стюбенвил. Забележителната памет на детето за детайли се оказва ключ за загадката към неговата история.

Вместо да играе със съучениците си, предпочитал да рисува на дъската с тебешир фигури на животни. Затова през 1826 г., вече преминал през значителна подготовка във всички сфери и получил добро образование, Алберт Нюзам получава възможност в продължение на година да учи нечуващите малки възпитаници на училището да рисуват. Някогашното уплашено дете вече е високо образован млад мъж с любознателен ум, който много обича да чете книги, за да разширява обхвата на мисълта си - история, биографии, пътешествия. Притежавал много добро познание за историята на Съединените щати и въпреки липсата на слух, бил достоен събеседник в културните обществени среди.

През 1827 г. Албърт Нюзъм става чирак в гравьорската работилница на Цефас Чайлдс, която по-късно се превръща в литографска къща. Когато Чайлдс напуска бизнеса, Нюзъм продължава да работи за новите собственици Лемън и Дювал. Помагайки на художника Питър Дювал, Албърт се специализирал в портрети, гравирани върху камък. Сред тях били образи на политици, религиозни лидери и заможни хора, но създавал и пейзажи, медицински илюстрации и ноти. Най-забележителни били портретите му. В началото на кариерата си той често ги черпел от живота, а в по-късни години - от фотографии и дагеротипи. В крайна сметка става главен изпълнител във фирмата. През 1838 г. поредица портрети на Нюзъм излизат в десет последователни броя на списание, издавано на френски и английски език, на чиито музикални страници са отпечатани рисунките на Бетовен, Белини, Росини, Паганини и други композитори.

Студиото на Дювал изгаря при пожар, в който са унищожени много от творбите на Нюзъм. Това е загуба, която той дълбоко преживява. Младият художник е притежавал изящна библиотека, съдържаща огромна колекция от литографски рисунки и гравюри, както от Европа, така и от САЩ, много от които с голяма стойност. Притежавал също, по думите на приятели (сред които и биографа му Джоузеф О. Пайът в "Спомен за Албърт Нюзъм", 1868), твърде притеснително отношение към парите. Лишен от амбициите да става богат, той харчи всичко спечелено, за да обогатява колекциите си, заявявайки: „Много художници рисуват, за да живеят. Аз живея, за да рисувам!”.

Портретните литографии на съдии и духовници още повече увеличава интереса към гравьорското изкуство на Нюзъм. Признат е сред най-изтъкнатите американски художници в литографията. В залата на училището за глухи е изложен и портрет на епископ Уайт, който пръв поема образованието на малкото глухо момче от Стюбенвил. За рисунъка на Албърт Нюзъм казват, че е едновременно точен и прост, очертанията ясни и елегантни, а изпълнението му – бързо. Познанията му по човешка анатомия превъзхождат тези на много от съвременниците му. Точен копист, Нюзъм е безпогрешен и с вярност към оригинала, независимо дали рисува от натура или от снимка.

Докато рисува портрети, в едно от студиата Албърт Нюзъм среща привлекателна жена, която въплъщава идеала му за любов. Като човек, лишен от слух и притежаващ трудности в комуникацията, той е наясно, че жената, която ще бъде негова съпруга, е необходимо да притежава търпение и разбиране. Едва 25-годишен, Нюзъм, при цялата си ерудиция и познания за история на изкуството, няма никакви за брака и любовта. През 1834 г. той се жени за момичето, чиито сини очи не напускат мислите му ни денем, ни нощем. Бракът обаче, по неясно какви причини, не се оказва траен и те се разделят твърде скоро след сватбата. Нюзъм никога повече не се жени, но и никога не разкрива причините за раздялата.

През 1840 г. се състои една знаменателна среща – Албърт Нюзъм се завръща в Стюбенвил – родното му място, пълно с толкова много спомени. Осиновителят му, Томас Хамилтън, макар и доста стар, все още е жив. Отначало Хамилтън не го познал, но в преголямата радост да го види отново, останал поразен от драстичните, но положителни промени. Докато не навърши 44 години, Нюзъм никога не е ползвал четка и маслени бои, въпреки че живописта през целия му живот е била неговият идеал за красота. Често е изразявал голямото си съжаление, че в по-младите си години не е практикувал и се заел да навакса този пропуск. Започнал да посвещава време на маслената живопис, като през 1855 г. станал ученик на портретиста Ламбдин, художник с висока репутация във Филаделфия. Прекарвал в студиото му цяла година, като рисувал два или три пъти в седмицата по няколко часа. Едновременно с усвояването на тази техника обаче, безпокойството на художника растяло, защото зрението му започвало да се влошава.

Когато окото му се възпалило, Албърт Нюзъм прекъснал рисуването за известно време. Приемал приятели, които идвали да го навестят и с удоволствие беседвал с тях за историята и мистериите на изкуството, познанията му за които били забележително обширни. С часове можел да разказва с жестове за историческата живопис, която  според него била най-благородната, но и най-трудна от всички клонове на изкуството, изискваща много проучване и природен талант. Като пламенен любител на природата, Нюзъм страстно обичал цветята и плодовете, можейки да различава разновидности, различия във форми и оттенъци, които пресъздавал с удивителна точност – качество, което го нарежда до един от най-добрите художествени реалисти.

Бедите сякаш го намират сами. Без слух и трудно комуникативен, с един неуспешен  брак и влошено зрение, сякаш не можело да стане по-зле. Кариерата на художник за Албърт Нюзъм приключва една сутрин през 1859 г., когато го намират паднал от леглото и установяват, че причината е парализа след инсулт, която неумолимо застава между него и скиците. Художникът, за когото биографът му Джоузеф Пайът пише, че не обичал да мрънка и да се оплаква, приемайки съдбата си, сега бил искрено разстроен от невъзможността да повтаря красотата наоколо.

До смъртта си живее в дом за възрастни в Уилмингтън, щата Делауеър. Престоят му в дома е бил спонсориран финансово от приятелите му. Колекция от неговите литографии на северноамерикански коренни жители се съхранява от Историческото дружество на Пенсилвания. Албърт Нюзъм поема към безкрая на 20 ноември 1864 г.

Христина Чопарова

Изображения: Wiki Commons, Picryl, Twilightstarsong, Meisterdrucke, LOC

Прочетена 301 пъти