В началото на 20 век арагонският регион на Испания се съставлявал от заспали селца, в които се произвеждало единствено зехтин. Такова била и Каланда, където ежегодно в дните от Разпети петък до Велика събота мрачната провинция се огласяла от непрестанен барабанен тътен. През целия ден, от сутрин до вечер, под пламъка на факли мъже, жени и деца удряли по опънати кози кожи, докато се спукат или се разранели пръстите им. Това е мястото, където на 22 февруари 1900 г. се ражда един от най-знаковите испански режисьори, чиито сюрреалистични филми са израз на бунт към буржоазното лицемерие и религиозните догматики. Луис Бунюел Портолес (Luis Buñuel Portolés).
Родното му място по-късно ще бъде увековечено във филмите му „Виридиана” (Viridiana, 1961) и „Тристана” (Tristana, 1970). Идеята да прави кино обаче не идва веднага. Най-големият от седем деца в семейство от средната класа, той бил блестящ ученик в местното държавно училище, но отрано проявявал характер на бунтар. Еднакво обичал както бокса, така и свиренето на цигулка, а най-голямо удоволствие му доставяло да се изживява като шоумен и да прожектира сенки върху чаршафи с помощта на фенер.
Като студент в Мадрид, той се обучава за агроном, минава през индустриалното инженерство, увлича се от ентомология, а накрая прегръща философията. Едва 17-годишен, младият Луис споделя компанията на други двама знаменити творци, с които стават членове на известното артистично „Поколение 27” от литературни таланти, които си правят експерименти с авангардното между двете световни войни. Федерико Гарсия Лорка му чете стиховете си на поляната в студентската резиденция, а със Салвадор Дали ще направят първия си съвместен филм, базиран на сюрреалистичните им сънища.
Когато Дали споделил на Бунюел, че е сънувал пълзящи по дланите му мравки, а в отговор той казал как му идвало да разреже нечие око, двамата вече са поставили началото на сценарий, който ще напишат в къщата на художника за около седмица. Бъдещият филм, който ще стане една от най-обсъжданите късометражни ленти на всички времена, се нарича „Андалуското куче” (Un Chien Andalou, 1929). Дълъг е само 16 минути и е бил финансиран от майката на Бунюел, доня Мария Портолес.
Както пише в биографичната си книга „Последната ми въздишка“: „Истина е, че през първите двадесет или тридесет години киното се смяташе за повече или по-малко еквивалент на увеселителния парк - добро за обикновения народ, но едва ли за артистично начинание. Никой критик не смята, че за киното си струва да пишеш. Спомням си как майка ми плачеше от отчаяние, когато през 1928 или 1929 г. обявих намерението си да снимам филм. Сякаш казах: „Майко, искам да се присъединя към цирка и да бъда клоун.“
Идеята на филма била да съдържа единствено ирационалности, неподдаващи се на обяснения и насочени към художествената чувствителност и разум на публиката. Филмът е ням, но по време на прожекцията му във Франция Бунюел го озвучавал ръчно, като носел в джобовете си камъни, защото смятал, че може да му се наложи „да отвърне” в защита, ако филмът му не се хареса.
Буржоазна Франция обаче адмирира филма, и до днес тази лента остава най-обсъжданият филм на Бунюел и Дали. Двамата имат още един съвместен проект, „Златни години” (L’Age d’or, 1930). Той обаче предизвиква точно обратни реакции – изпочупени седалки, разкъсан екран в киносалона, унищожена сюрреалистична експозиция във фоайето. В името на обществения ред филмът е забранен за излъчване.
Самият Бунюел, макар и темпераментен испанец, все пак е бил силно консервативен по отношение на сексуалността, дори тираничен и ревнив в дългогодишния им брак, както го описва след кончината му неговата съпруга Жан Рюкар. Бидейки достатъчно свободолюбив да споделя на младини творческите пориви и експерименти на приятеля си Салвадор Дали, Луис Бунюел съвсем не споделя любовните авантюри на художника. Силно омерзен от пренебрежението, което любовницата на Дали, Гала (съпруга на поета Пол Елюар) демонстрира към семейния живот, на една вечеря той влиза в остър конфликт с нея, който стига до там, че се опитва да я удуши. Това слага край на и без това обтегнатите отношения между някогашните приятели от „Поколение 27”.
Междувременно тишината започва да си проправя път в живота на режисьора. И докато в „Андалуското куче” фокусът е върху очите, в „Златни години” той е върху ухото и звука. Може би не е случайно, тъй като това е периодът, в който Бунюел се опитва да се справи с прогресиращата си глухота, и един вид, да я надвика. Често е определян като пионер на звуковия филм, въпреки че е бил почти напълно глух около 40-те си години.
Той обаче продължил да упражнява контрол върху звуковите ефекти във филмите си, поради което е даван като пример за един от първите професионални звукови дизайнери в киното. В „Тристана” с участието на Катрин Деньов, Бунюел е показал една своеобразна „фигурална глухота“ в сцени, включващи глухи герои, също и комбинирайки изображения на застоял басейн с такива на бликаща вода или силно звънящи камбани.
Буржоазията живо го интересува. Добрите нрави изискват потискане на всякаква сексуалност, но в същото време най-потисканото всякога е склонно да избухва невъздържано, когато никой не го вижда. А Бунюел насочва взора тъкмо натам, за да скандализира и осмее лицемерието на нравственост, която е само фасадна.
Вълнуват го социалната страна на буржоазното общество, както и скритата ѝ сърцевина. И като същински ентомолог, какъвто сам е бил за известно време, Бунюел ровичка и пъпли из нелицеприятните дебри на похотта, сексуалната власт, фетишизма и насилието, типични и за църковници, за които се предполага, че следва да са стожери на морала и високата нравственост.
Съществуват предположения, че зад тези любими теми на Бунюел стои разочарованието му от полученото в ранна възраст религиозно обучение от отците йезуити. Легендарният режисьор снима в Испания, Франция и Мексико, сновейки между три държави заради политическите реакции към филмите му. Снимал е почти във всички познати жанрове – сатира („Дискретният чар на буржоазията”), трагикомедия („Виридиана”, „Този неясен обект на желанието”), еротика („Дневна красавица”), драма („Забравените”, „Тристана”), документални („Урдите, земя без хляб) и др.
За арагонеца, който обича маниите, едновременно обича и ненавижда паяците, дъждът е очарование, въпреки че едва го чува: „Харесвам шума от дъжда. За мен това е напомняне за нещо изключително прекрасно. Слушам шума от дъжда през своя слухов апарат, но той не е предишният”. Към края на живота си „бащата на сюррелистичното кино” вече е почти напълно в плен на Тишината, но до последно се шегува със себе си и със старческата си непохватност, която го кара да закопчава накриво жилетките си преди вечеря.
Последната въздишка на Луис Бунюел отлита на 29 юли 1983 г. Седем от филмите му през 2012 г. са включени в анкета на критиците сред 250-те филма на всички времена.
NB: Статията е подготвена за целите на календарния ни проект "Тиха Уикипедия" за м. Февруари. Цитирането ни като източник е задължително.
Автор на текста: Христина Чопарова
Изображениe (poster): Уикипедия, Twitter
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия