Неделя, 15 Декември 2019 13:35

Мълчанието

Публикувана от
Оценете
(0 гласа)

Тишина и мълчание не са едно и също, въпреки че в английския език и двете думи се изписват с една - „Silence”. Тишината е обичайното състояние на реалност, лишена от шум и звуци. Но мълчанието е въпрос на личен избор. Какво би станало, ако този избор е наложен принудително и дори е животоспасяващ? Дали хората осъзнават колко шум произвежда отделният човек, и биха ли могли да се научат да пазят тишината по принцип, а не само ако от това зависи животът им? И какъв е наистина един живот, в който е постоянно тихо както отвътре, така и отвън?

Когато група спелеолози откриват нова пещера в неизследван район, дори не подозират какво ще изскочи оттам. Това, което бива пуснато на свобода след милиони години еволюция, е кръвожадно, сляпо, летящо и с невероятно развит слух. След дълбоката Тишина и мрак в пещерните дълбини, на светло излитат същества, свръхчувствителни дори към най-слабия шум. А съвременният свят е свръхзвуков. Раздразнени до краен предел, страховитите твари нападат и убиват всичко, което не е тихо. Единствено хората, които познават тишината, се оказват пригодени да общуват в създалата се ситуация чрез езика на знаците. И да търсят решения за спасение.

Филмът на Джон Лионети (John R. Leonetti) Мълчанието” (Silence, 2019) е драма с елементи на ужас. Семейството на Хю Андрюс (Стенли Тучи) и съпругата му Кели (Миранда Ото) са преживели скорошна лична загуба - по време на катастрофа не само загиват родителите на Хю, но и 13-годишната им тогава дъщеря Али (Кирнан Шипка) губи слуха си. Заради нея всички в семейството усвояват жестовия език, въпреки че момичето чете и по устни. Но подигравките към оглушалото момиче в училище и респираторните затруднения на баба ѝ ще се окажат по-малкият ужас от този, който ще последва, когато светът е нападнат от праисторически мутанти с непоносимост към звук.

„Мълчанието” се появява твърде скоро след лентата на Джон Кразински Без звук” (A quiet place, 2018), в който историята е почти абсолютно идентична – семейство с две деца, от които по-голямата дъщеря е глуха, бягат от същества, които реагират на най-малкия звук. Филмът е заснет по едноименния роман на Тим Лебън, в който се разказва за 16-годишно момиче, загубило слуха си на 13 години след преживяна катастрофа. Семейството ѝ бяга от страховитите същества и по време на бягството попада на още по-страховит култ, който иска глухото момиче заради сензитивността ѝ.

Приликите между двата филма са очебийни заради сходствата в сюжета. В името на автентичността, режисьорът Кразински бе включил в актьорския състав на „Без звук” актриса, която няма почти никакъв професионален опит, но пък е с наследствена глухота и е ползвател на езика на знаците – Милисън Саймъндс. В тазгодишната история за тишина прави впечатление, че почти всички от актьорския състав владеят американският жестов език доста добре, но никой от изпълнителите на ролите не е глух.

„Мълчанието” има оправдано нисък рейтинг в IMDb (5.2), което не е изненадващо предвид обстоятелството, че филмът на Лионети не само копира този на Кразински, но и стои като зрелище без послание – в края на филма човек очаква да види някакъв развой, някакви поуки, нещо в положителна посока, но остава с усещането за безфиналност.

Специалните ефекти са много добри и са създали реалистичен хибрид между „Пришелеца” и някакви голи летящи птици с прозирна кожа и крила като на прилеп, които зловещо се зъбят при всеки шум. Посланията обаче, доколкото ги има, и тук остават на заден план, замаскирани от инвазията на страховитите същества.

Прозират въпросите за личния избор, когато си преследван от сила, принуждаваща те да бъдеш тих. Кой е излишният, ако не може да пази тишина и така излага на опасност всички останали? Имаш ли достатъчно любов към другите, че за да ги спасиш, за късо време да се изправиш пред най-големите си страхове? И да ги превърнеш в оръжие. Как ще се свързват хората помежду си, когато няма телефони, телевизия, радио, интернет? Кога е необходима Тишината?

Въпросите, които аз като зрител (и като пребиваващ в Тишина) си задавах след този филм е, дали по липса на сценарно вдъхновение се стига единствено до повторение на ужаси? Дали и кога жестовият език би могъл да се преекспонира в красива история, в която няма страховити същества и не се правят паралели между ужаса от това да си глух и ужаса да си принудително тих. Питам се, дали ползите от жестовия език, който е приложим в много повече области, трябва да се свежда само до бягства от страхотии и кога ще видим сценарий, в който посланията са преди сценичните ефекти?

Чудесно е, че зрителите с естествен слух имат възможност да видят в какви ситуации е полезен жестовият език, а актьори като Станли Тучи и Миранда Ото да демонстрират, че всеки би могъл да го научи. Но не защото може да потрябва някога в някаква страховита ситуация, а просто защото езикът на знаците е изразително средство за комуникация, което не зависи от батерии и техника, което е универсално и отвъд всяка езикова бариера. И най-вече, защото е отвъд всеки страх и ужас.

Христина Чопарова

Изображения: IMDb

 

 

Прочетена 397 пъти

Свързани статии (по етикет)