Срещам се с поетесата в късния есенен следобед. Изглежда леко уморена след семинара, повод за който е пребиваването ѝ в София. Мило и ведро ми протяга ръка, пооправя прибраните си коси и с усмивка отбелязва, че много се радва най-после да се запознаем. Говори бавно и спокойно, а очите ѝ с цвят на гълъбова перушина гледат топло и със симпатия.
Разказва ми за Разград, където живее. За желанието си да прави ателиета за пачуърк и поетически клубове за творци с различни специфични състояния. Слънцето меко свети в лъскавите топчици на перления ѝ гердан. Излъчва някакъв уют, сякаш сте на гости в дома ѝ.
С лека тъга ми споделя, че не среща желания отклик на идеите си. Питам я как се озова в света на Тишината и се пренасям в разказа ѝ, докато думите се леят над околния шум, заобикалят минаващи хора, кресливи гълъби и цопват в кафеената пяна на чашите ни.
Мога да усетя целия потрес от късната загуба на слух, опитите да се научи да чете по устни, желанието да разбира жестовия език, за който ме пита къде се провеждат курсове.
Споделя ми за нелеките си преживелици, вербалната агресия в службата и се усмихва някак тъжно на хорската непрозорливост, че на този свят времето не е дадено, за да го прекарваш в нелюбов. После изважда от багажа си тъничка книжка и се навежда над страничките, за да ми я надпише. „Пачуърк”, с уважение и пожелания за борбеност, които ме усмихват.
Следобедът се килна мързеливо над софийските покриви, а октомврийското слънце се разтече по ръба на масата. Разделихме се с обещание да направим нещо съвместно, пълно с поезия и добри послания. Почти през цялото време по обратния път взорът ми бе в мозайката от спомени, чиито заглавия сякаш казваха всичко. И мъдростта им някак ме връщаше към Вячеслав Куприянов.
Уча се...
на търпение.
От старите ризи
разрязвам парчета.
С игла ги съшивам –
цвят
до цвят.
Картина –
от спомени.
***
Научих ли се
на любов?
Научих ли се
да прощавам?
Защо
научих?
То
трябва
да е
същността ми!
Прелиствам нататък – в метрото, на светофара. Спъвам се в някакво стъпало, усмихвам се на разсеяността си. Аз съм в друг свят, където ме дърпат строфи и където се разказва за избори, пожелания за досънуване, спомени за музика, луна като копче, закопчало всемира и прозрението, че изкуството да побеждаваш изисква все да си ранен. Но от раните се научаваш, че си всъщност жив... и несломен.
Видях и танцуващите дървета на мъжа в инвалидна количка, и самолета за незрящия, направен от децата в летния лагер. Разкази, пиеси, думи, емоции... Едно цветно есенно одеало, от което малко ти боцка, но повече те зарежда с топлина. Защото зад всички научени уроци наднича мъдрото лице на Живота, който ти намига и вече знаеш, че всъщност ти е дал най-големият подарък: да виждаш отвъд формата, за да прозреш същността. И че различието е обет за обичане.
---
Оля Недкова Драева е филолог по образование и поет по призвание. Член е на групата на разградските художници и над 20 пъти е участвала в общи и самостоятелни изложби на пачуърк у нас и в чужбина. Има множество участия в конкурси за поезия, както и публикации в печатни и онлайн издания в София, Разград и Свищов. Нейни книги са преведени на английски, френски и румънски език. В „Ние ви чуваме” сме представяли пачуърка на Оля Драева в публикациите ни „С уважение и симпатия към творческия дух” , „Уют в мозайки от парчета”, както и една от стихосбирките ѝ - „Стъпки по Дунава” . Оля изработва и килими в cтил пaчyъpĸ, а oтcĸopo cи имa и мaгaзинчe "БaбOля", ĸъдeтo мoгaт дa ce нaмepят вcяĸaĸви интepecни издeлия oт плaт в пoмoщ нa дeцa cъc cпeциaлни oбpaзoвaтeлни пoтpeбнocти - бyĸви, тиxи ĸнижĸи и вcяĸaĸви пpoeĸти, зa ĸoeтo в нaй-cĸopo вpeмe щe ви paзĸaжeм.
Разказа и засне: Христина Чопарова
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия и снимките към нея