Литература

„България... Има ли някъде по-красива земя, събрала в себе си ниви, в които слънцето слиза да си почине; езера като детски сълзи; планини, чиито върхове пробиват небето и сякаш крещят: „Български сме во веки веков!”? До кокичето стои дъб, до светилището – морски бряг, до кръста – люлка. Не прилича ли България на една красива, везана с шевици риза? Който и да я облече, всекиму е по мярка. Не е ли тя и песен? Тъжна, изстрадана, тежка песен, литнала към Космоса, за да разкаже за Делю Хайдутин. Не е ли тя и роза дамасцена, чиито листенца благоухаят и редят приказки за славни тракийски царе? България е държава на духа, чийто напредък се дължи и на българския език, писменост и култура. Гордея се, че съм родена в нея и че съм част от силен народ, който пази традициите и обичаите си. Кукерството, сурвакарството, нестинарството, леденото мъжко хоро, мартениците, боядисването на яйца, лазаруването – това са нашето минало, настояще и бъдеще.”

Тези силни слова прегърнаха смълчаната зала в столичното читалище „Добри Чинтулов”, където на 5 март 2018 г. (понеделник) любимата поетеса на поколения българи Ивелина Радионова представи новата си книга „България навеки”.

В мразовития вторник уютът на книжарница „Сиела” – Ректората привлича доста посетители. 14 ноември е, Световният ден за борба с диабета*. Слизам по стълбите и се озовавам в прегръдките на Доротея Луканова, чиято усмивка достойно съперничи на щедрото осветление. Днес е финалното представяне на сборника с разкази „Детство”, в който преди година и половина, 34-ма автори се бяхме разровили из сандъчетата си с лични детски спомени, за да напълним синята книжка, средствата от която да бъдат в подкрепа на деца с диабет в отделението по диабет на клиниката по ендокринология на столичната Специализирана болница за активно лечение по детски болести.

Скъпи читатели на „Ние ви чуваме”, на 28 октомври т.г. столичани бяха погалени с „Обич” от поетесата Ивелина Радионова, която представи това изпълнено с магична топлота продължение на повестта си „Алтъна”. В същата зала на НЧ „Светлина”, където миналата година през декември градът се сгуши за първата си среща с родопската красива приказка на Дойчин и Алтъна. Тогава събитието бе уважено от гости със слухови дефицити, чиито сърца авторката спечели, и немалко пъти след това те бяха гости и на следващите ú премиери – „Все ти пиша, Любов!” и „Обич”. Понеже от обич сме направени, обичта винаги намира преките пътища да достигне до всяко сърце. За да утеши, да донесе хубавини и да остави след себе си красивите цветя на омиротворението.

Когато сърцата са си далечни, за да се чуят, е нужно да крещят. На едно сърце разстояние диалогът е без думи. А с нейните заедността се превръща във вълшебство. Тя, дето все пише до Любовта. Ивелина Никова. Не е вярно, че не праща писмата – в мразовитата вечер на 11 март те пристигнаха, където бяха пратени. И отговорите не закъсняха – птици от усмивки и лъчи от взаимна радост. Всички говорят на един език, когато са само на сърце разстояние.

Градът се настройва за сън, сгушен в сиянията на улични светлини, сред които вятърът кротко размотава прежда от сива мъглица.В неголямата зала на читалище „Светлина” в столичния квартал Стрелбище на 10 декември, още в 18.00 ч., литна духът на Родопа, летеше над притихналото множество, шмугваше се между столовете, шумолеше между букетите и танцуваше около пламъка на свещта, горяща на масата до Ива. Като излязла от повестта, жива Алтънчица. И писъкът на гайдата хукна след гледките от Родопа, които течаха като река на екрана. Премиерата бе магическо докосване, от което всеки отнесе в душата си стоплящ спомен.

Всички реки текат. И техните прекрасни води, очевидно,  притежават особена магия. Едновременно отмивайки тревогите и вливайки  спокойствие – като ритъм на дишане, в който човек и река са едно и също. В „Сидхарта” Херман Хесе описва принц Гаутама, седящ в покой край бреговете на река в Урувела, където получава прозрение, превръщайки се в Буда;  край река Пиедра Пилар и нейния спътник на Паулу Коелю преживяват душевен катарзис чрез откритието на необикновеното, което се случва непрекъснато около нас. Водите на Дунав мият бреговете на Свищов, където съзерцателната натура на Оля Недкова (Драева) води скрит, почти интимен диалог с винаги променливите, и в същото време до болка познати вълни.

Холокост. На гръцки означава „пълно изгаряне” при животинско жертвоприношение. Звучи грозно и предизвиква погнуса. Никое въображение не е достатъчно, за да си представи ужаса в онези лагери на смъртта, в които напълно изгаря всичко човешко. И все пак оцелели има. Те са заклеймените от националсоциалистическия режим на Германия през Втората световна война, само защото не съответстват на антисемитските идеали на Хитлер. Оцелелите се завръщат от ада, за да разказват. Да се чете това е трудно и непреглъщаемо.

Когато си само на десет и не чуваш нищо около теб, целия свят изглежда враждебен и плашещ. А когато си и набелязан за унищожение, само защото пребиваваш в тишина, основната ти цел в живота не е да разбереш защо, а да оцелееш. Това се случва на Израил Закария Дойч, роден глух, който по-късно ще смени името си на Хари Дунай и ще разкаже на света какво е „Да оцелееш в тишина: едно глухо момче през Холокоста” (Surviving In Silence: А Deaf Boy in Holocaust, The Story of Harry Imre Dunai). 

Жестовият език - законодателство в Европейския съюз. Така се нарича книгата, която още през 2010 г. излиза под авторството на Марк Уитли, изпълнителният директор на Европейския съюз на глухите,  и Аника Пабш, служител в ЕСГ по въпросите за Европейската конвенция на ООН за правата на хората с увреждания. Книгата е първото всеобхватно проучване на законите, свързани с жестовия превод. Тя обхваща цялото законодателство в Европейския съюз, в което се споменава жестовият език. Написаното от Европейския съюз на глухите (EUD) изследване е разработено в тясно сътрудничество с националните сдружения на глухите и с Националните асоциации на жестовите преводачи.

Холокост. Една от най-нелицеприятните думи в политически и исторически аспект, която връща спомена за отвратителни събития в историята на човечеството, които никой не би желал да си припомня, изживявайки ги отново. През Втората световна война нацисткият режим на Адолф Хитлер обрича на страховити мъки милиони евреи, хомосексуалисти, хора от всякакво вероизповедание и увреждания чрез човешки геноцид, мащабите на който е трудно да се възприемат.

През лятото на 1997 година  двама професори по история от Вашингтонския университет – Дона Райън и Джон Шушман -  провеждат интересно разследване, чрез което откриват в Будапеща петима  души,  оцелели от концентрационните лагери по време на Втората световна война. Те са унгарски евреи. И са глухи.