На 28 март 2016 (понеделник), в сградата на Народното събрание на пл. „Народно събрание” в столицата се проведе кръгла маса на тема „Достъпна жизнена и архитектурна среда в урбанизираните територии – нормативна уредба и реалност”, на която представители на неправителствени организации на и за хора с увреждания участваха в дискусия с представители на МТСП по въпросите за достъпа до среда за хора с увреждания, съществуващите законови разпоредби и каква е действителността. Кръглата маса бе по инициатива на д-р Султанка Петрова, народен представител от ПГ „Патриотичен фронт” в 43-то НС, и председател на Националната женска организация на ВМРО. Съюзът на глухите в България бе представляван от Христина Чопарова, медиен експерт на СГБ и от Дамян Калчев, председател на РО София към СГБ.

Скъпи приятели и читатели на “Ние ви чуваме”, има срещи и събития, прекрасните впечатления от които се преживяват дълго след приключването им. Като медиен експерт на СГБ, имах удоволствието да бъда поканена на 17 февруари 2016 г. във Факултета по начална и предучилищна педагогика към СУ „Св. Климент Охридски”, където гостуваше Амбър Смок, директор на Института по застъпничество на хората с увреждания в Чикаго, Илинойс –  „Access living”. Г-жа Смок е със слухова загуба и провежда обучения на ресурсни учители. В България тя бе по покана на Националната асоциация на ресурсните учители в България (НАРУ), и пожела да се срещне с преподаватели и студенти от специалност „Слухово-речева рехабилитация”, както и с представители на общността на хората със слухови дефицити у нас. Организацията на срещата бе осъществена от доц. д-р Неда Балканска, ръководител на специалност “Слухово-речева рехабилитация”,  катедра Специална педагогика и Логопедия към ФНПП.

Всичко зависи от начина, по който човек гледа на нещата. Тогава - липсата на слух ощетение ли е или дар? Как би могло да е дар, бихте попитали. Та кой би се радвал да живее в тишина, ако би могъл да избира? Но... помислете за миг. Когато изключвате уредбата, телевизора или се оттегляте за сън, това е вашият доброволен избор за утихване. И дори ви е приятно, че е тихо. За хората без слух това е постоянно. Вероятно сте си задавали и въпроса защо точно на тях (или на вас) се е случило. Няма отговор защо се случват много от нещата, които се случват. Но пък можем да изберем ъгъла, от който да погледнем на случилото се. Затова нека настоящата публикация бъде въпрос за бърза самопроверка - какво е за вас липсата на слух? Ако сте от света на Тишината, как гледате на пребиваването си в нея? Никой не може да я владее, но може да се научи да владее себе си в нея. 

Скъпи читатели на "Ние ви чуваме", акцентът в тази публикация е изборът на комуникационни средства спрямо комуникационната ситуация. С пример от лично преживяване се илюстрира как и в какви случаи, защо е необходимо тези средства да са съобразени със събеседника. В крайна сметка, за добрия диалог и взаимно разбиране е необходимо уважение към собствения избор на изразни средства, както и колко е важно да развиваш онова, с което разполагаш, за да ти служи добре.

Знаете ли, че лошото чуване би могло да бъде и реакция на твърде многото шум днес? Сякаш колкото по-шумен и технически по-обогатен става светът, толкова повече се увеличава и броят на хората, нежелаещи да слушат. Дори понякога декларирането на отказ от чуване и слушане може да зададе "програма за тишина", в резултат на което човек наистина спира да чува, чисто физически. Кое е по-важно за вас - да можете да чувате, или да умеете да слушате?

За да обичаш нещо друго, трябва да имаш в себе си достатъчно любов. А самообичта е здравословното начало, което полага основите на грижата, уважението и отговорността към себе си. Към чистотата на мислите, делата, осъзнаването на енергията, която се отдава и в какво е важно да се вложи. Само когато човек обича себе си, може да разбира и другите, а това е единствения път не само към градивна комуникация, но и към заедност. С още по-голяма сила това е валидно за хората, които пребивават в специфични състояния - необходимостта да се обичат такива, каквито са, защото веднъж приели и обичащи себе си, ще установят, че навсякъде са приети и обичани.

„Повярвай, че можеш и си изминал половината път до успеха.” /Теодор Рузвелт/

Много хубава мисъл. Успехът обаче не е непременно в това да постигнеш нещо повече от останалите или да имаш нещо, което те нямат. Извън по-големите или по-малки цели, чието постигане удовлетворява, успехът е и в това да постигнеш (в себе си) онази златна среда и баланс, при която вярата ти няма да зависи или да се определя от друг, освен от теб. За съжаление мнозина насочват вярата си към обекти извън себе си, а те са твърде променливи, за да може и самата им увереност да остане стабилна. Самоувереността в никакъв случай не означава арогантност или сбор от негативни характеристики на Егото. Самоувереността е престой в онази твърдина от вяра в себе си, която ви дава достатъчно решимост да действате с убеждението, че можете и правите най-доброто за себе си и другите.

Жестовете, закодирани в езика на тялото, както и открито използваните от хората със слухови дефицити, обуславят особена култура на невербалната комуникация, която има своя специфика. Зрителният контакт, израженията на лицето, определени модели на тактилен контакт (докосване при разговор), изразителните движения на ръцете, спокойното устно артикулиране са само част от културата на изразяване, която може да бъде разбирана от различни групи от населението по целия свят. Нашата собствена култура обуславя и начинът, по който си служим с невербалната комуникация.

Тя е забележителен дух. И потвърждение за максимата, че който иска – може. Хелън Келър (Helen Keller) – сляпо-глухата жена, единственият в света доктор на хуманитарните науки с двоен сензорен дефицит. И вдъхновение за живот. 

Ани Джъмп Кенън (Annie Jump Cannon) се ражда на 11 декември 1863 г. в Доувър, щатa Делауеър. Като дете изпитва влечение към математиката, често гледа звездите нощем и техния блясък през 1880 година я отвежда в колежа Уелсли, един от най-добрите училища за жени, където записва физика. Но по време на следването си трудно понася студените зими в щата Масачузетс, които често я хвърлят в обятията на грипни инфекции. Скарлатината също не я пощадява. От година на година слухът ù намалява, докато накрая на Ани Кенън ù е възможно единствено да разчита по устните.