Срещата с американския гост уважиха образователни специалисти и много гости. За превода от международен знаков език се погрижиха преводачи на Националната асоциация на ресурсните учители (НАРУ).
В десет сутринта в зала 313 на ФНПП не остана нито едно свободно място. Гостите се настаниха, направени бяха последните приготовления по презентацията, подготвена на български и на английски език. Като домакин на срещата, доц. д-р Неда Балканска, преподавател във Факултета по начална и предучилищна педагогика, започна с топло приветствие към всички уважили събитието и пожела на гостите приятни и полезни минути в компанията на гостенката от Чикаго. След това покани Стоян Павлов, секретар на Националната асоциация на ресурсните учители, който обясни, че Амбър Смок е в България като част от американска делегация по програма за обмен на Държавния департамент на САЩ.
Амбър Смок беше видимо развълнувана – от пълната зала, от срещата с толкова много и различни хора със слухови дефицити, от гостоприемното посрещане, от вниманието, на което скоро стана център. Започна презентацията си със своята лична история, за да даде възможност на публиката да я опознае максимално, повеждайки я по пътя от личното към професионалното. В „Общуването: моята лична история” Амбър сподели с българските си слушатели, че е родена през 1978 г., точно 3 години след приемането на Закона за образование на деца с увреден слух (Individuals with Disabilities Education Act (IDEA). Родителите ú не са знаели, че не чува, макар че майка ú забелязала, че детето говори неправилно. Водят го на лекар и първото мнение било, че малката Амбър е с ментално увреждане. Тази диагноза е твърде съмнителна и родителите искат второ мнение, което установява наличие на глухота. Глухотата на Амбър е от умерена до тежка. Лекарят препоръчал да ú поставят слухови апарати и на двете уши, но забелязал, че малкото момиченце вече притежава отлични умения да разчита по устните. Затова дава препоръка детето да учи в общообразователно училище и да провежда слухова и говорна терапия. Майката на Амбър я записва в ясла, където родителите са имали право да посещават децата си, с цел да им оказват подкрепа.
Когато е на 5 години, започва да посещава детска градина и слухово-речев терапевт. На 8 години се опитала да ползва ФМ системата, но не остава очарована от нея. След години на слухово-речева терапия, тя вече чете толкова добре по устните, че не са ú нужни повече уроци. Като тийнейджър в прогимназията (около 12-13 г), Амбър заявява на родителите и на терапевта си, че спира да посещава терапиите. Уважават избора ú, а след неуспешните опити на терапевта да я обучи да ползва телефон, Амбър започва да ползва телетип /телепринтер, който през 80-те години на 20 век е едно от първите устройства, които могат да преобразуват звука в текст. Устройството прилича на пишеща машина, със слотове за двата края на телефонна слушалка, каквито навремето бяха телефоните на вилка. Малък екран отпред показва преобразувания текст. Неудобството му е, че устройството е тежко за пренасяне и е твърде шумно при писане с клавиатурата. Телетипът много прилича на устройството за субтитриране в реално време, за което “Ние ви чуваме” вече е информирал ТУК. Телетипът е и първото средство за общуване, което Амбър ползва с голямо удоволствие, за да разширява социалните си контакти. Комуникацията за нея е от изключително голямо значение.
Продължава образованието си в обикновена гимназия и дори е в клас за надарени деца. За да може да разчита по устните, Амбър винаги сядала на първия ред и молела учителите да бъдат обърнати към нея. Което не успява да „улови” от учебния процес, заема като записки от съучениците си. Баща ú предлага да се запише за обучение по програма за глухи, но се оказва, че нямат клас за напреднали и Амбър се отказва. Дипломира се в челната десетка на випуска си, сред 500 ученика. Но следващата стъпка по пътя на образованието е колежът. По-високо ниво, по-големи предизвикателства. Бащата на Амбър настоява дъщеря му да ползва подкрепа от Програмата за студенти с увреждания и когато тя постъпва в колежа Бъркли, има осигурена ФМ система и асистенти. От ФМ системата скоро се отказва, но асистентите са неотклонно до нея през всички 4 години на следването. В Бъркли учи английски език и изкуства, и дори участва в съдебно дело срещу Калифорнийския университет за подобряване на услугите му за глухи и трудночуващи студенти.
По това време вече се разгаря искрицата, която ще превърне Амбър в топ защитник на хора с увреждания. По време на следването в колежа, тя работи като асистент-архивист в Университетската библиотека и се занимава със сбирката на Движението за правата на хората с увреждания. Това е и първия досег на Амбър с културата на глухите и на хората със специфични състояния като цяло. 2001 г. идва с нови технологии и Амбър получава възможността за комуникация с ново средство – пейджър. Един от първите модели е “Sidekick”, с размери на джобен калкулатор и малка клавиатура. Това устройство изключително много помага на Амбър в годините на следване. Две години посещава Института по изящни изкуства в Чикаго и завършва магистърска степен по творческо писане. През това време продължава да ползва асистент за някои курсове.
И ето че на хоризонта се появява „Access living”. Годината е 2005-та и когато постъпва на работа там, Амбър открива, че освен нея, там работят още 4-ма глухи служители. Те ú помагат не само да навлезе в работата, но и да усъвършенства жестовия си език. Това неимоверно много разширява границите на общуването ú, защото покрай американския жестов език (ASL) Амбър намира много приятели сред общността на глухите в Чикаго. Днес тя е председател на Комисията по въпросите на глухите и трудночуващите в Илинойс. Носи два слухови апарата, първите от които са били аналогови. Днес ползва цифрови слухови апарати и изключително много държи на технологиите, които ú помагат в комуникацията с много и най-различни хора: видео преводаческа услуга (Video Relay Service или VRS), текстови съобщения (смс), скайп, преводачи с американски жестов език, субтитри за хора с увреден слух, и технология за субтитриране на филми, наречена „Rear-captioned technology at the movies” (субтитриращи технологии за кино), които са приложими и за театъра, и представляват плексигласов екран, на който зрители с увреден слух може да четат субтитрите, докато гледат филма. Без тези технологии, както сподели Амбър Смок, в нейния живот социалните и професионални възможности биха били силно ограничени.
Тази първа част от презентацията предизвика много голям интерес и от всички страни полетяха въпроси. Червенокосата лекторка с изразителни жестове и много отчетлива устна артикулация с безупречен граматически английски им отговаряше поред. Тя обясни, че в САЩ още от 90-те години на миналия век съществува Закон за хората с увреждания, в който има изисквания за комуникацията. Щом има глух човек, който се нуждае от преводаческа услуга, за да осъществи комуникация, му се осигурява такава, като организацията на Амбър плаща на преводача, който работи с тях. Преводачите обаче притежават няколко нива на компетентност: начално, средно, напреднало, професионално. И е нужно нивото на преводача да отговаря на потребността на глухия човек.
Културата на глухите, за която бе спомената в презентацията, както обясни Амбър, е цяла наука, която дори се преподава в училищата за глухи като История на културата на глухите. И заключава в себе си всичко онова, което един глух човек е нужно да знае не само за американския жестов език, но и за развитието на глухите общности, техните интереси, специфични потребности и целия набор от социологически и културни особености, които очертават рамките на тази Култура на глухите. Г-жа Смок обясни още, че тежкочуващите хора, които разчитат на по-различни от жестовия език средства за комуникация, изобщо нямат същото чувство към Културата на глухите, както самите глухи. И уточни, че това, разбира се, е тяхно право, тъй като основен аргумент в Закона е постановлението, че дадено лице първо е човек, едва след това – човек с увреждане, и избора на средства за комуникация е негов личен и неподлежащ на осъждане.
Втората част от презентацията на Амбър Смок запозна всички с „Образование за глухи и слабочуващи деца в САЩ” (Deaf and Hardhearing Education), в която бе представена историята на най-популярният Университет за глухи – Галодет, представени бяха други учебни заведения за хора със слухови дефицити и бе разказано как началото на обучението на глухите е започвало с оралния метод, докато тайно (у дома и в приятелска среда) глухите хора са се обучавали по мануалния (с жестове) метод. Бе интересно за нечуващите гости в залата да научат, че учителят Томас Хопкинс Галодет, в чийто клас се е озовало глухо момиченце на име Алис, дъщеря на семейство Когсуел, се е амбицирал да търси метод за преподаване на глухи. Тъй като британците не желаели да споделят своя орален метод, той заминал за Франция и в парижкия институт се сприятелил с глухия учител Лоран Клер, който го научил на френския жестов език. Галодет поканил Клер да го придружи в САЩ, и когато пристигнали в Хартфорд, основали Американско училище за глухи, единственото в щата Кънектикът, което става университет „Галодет” през 1864 г.
Впоследствие примерът бил последван и от други градове в други щати, но оралният и мануалният метод на обучение си остават конкурентни, макар да търпят развитие като отделни системи. В периода от 1880-1960 г. глухите хора все още ползват тайно жестовия език. Освен това, за много от тях погрешно се смята, че имат умствени увреждания и това ги поставя в неподходяща образователна среда. Този период обаче изобилства от успешни постъпки в много други области: глухите хора започват да създават клубове и асоциации, да се насочват към специфични професии, да основават профсъюзи за глухи, да ползват технически средства като слуховите апарати. През 60-те години един изследовател на Галодет – Уилям Стокоу – успява да докаже, че американският жестов език притежава всички необходими компоненти, за да бъде признат за език. От своя страна това е своеобразно възраждане за жестовия език да бъде преподаван и Историята на глухите да се обогати с нова глава.
1973-та е ключова година, заради т.нар. Раздел 504 от Закона за рехабилитацията, според който се забранява на всяко юридическо лице, получаващо федерално финансиране, да дискриминира хората на база увреждане. Две години по-късно, през 1975-та, се приема Закон за образованието на всички деца с увреждания, който прави образованието на тези деца задължително. Освен това, този закон постановява и изготвянето на специален образователен план за всяко дете, т.нар. индивидуален образователен план (ИОП). Всяко дете с увреждане трябва да има план 504 и ИОП, съгласуван с учителите и родителите му. План 504 е за деца, които се нуждаят от достъпност, а Индивидуалният образователен план (ИОП), е за нуждаещи се от адаптирана учебна програма деца. И двата плана са правно обвързващи. През 1990 г. е създаден Закон за американците с увреждания. Към тях спадат глухите и тежкочуващите, а законът съдържа изисквания за субтитри и комуникационен достъп.
Днес глухите и тежкочуващи хора в САЩ разполагат с много възможности за образование в специализирани училища за глухи, с отделни класни стаи, общообразователна среда, терапии, кохлеарни импланти и слухови апарати от ново поколение. Призната е необходимостта от съхраняване културата на глухите, имат по-широк достъп до разнообразни професии, официално ползват преводачи и говор към текст в реално време. Участват в много изложения, срещи, конференции. Но все още има предизвикателства пред тях, които предстои да се преодоляват – полемика относно кохлеарните импланти, трудностите при усвояването на писмения английски, все повече от децата в училищата за глухи имат и множество други увреждания, свиват се програмите за глухи и финансирането им, търси се разширяване възможностите на завършващите със слухови дефицити да си намерят работа.
Амбър Смок заяви, че е изключително важно едно глухо дете да може да чете, да пише, да владее както оралния, така и устния метод. На въпроса как си намират работа и какви трудности срещат глухите след завършване на училище, Амбър заяви, че тук няма специални изисквания и че за глухите хора, както за всички, важат еднакви правила – подават се молби, мотивационни писма, има интервюта. На някои от тези интервюта глухите се срамуват да ходят, понеже се нуждаят от асистент, а това би могло да се изтълкува от работодателя с обратен знак, като неспособност да се справя с работата. От друга страна, има и обратната ситуация – немалко глухи вземат за свои асистенти някои от родителите си, но и на това не се гледа с добро око, защото на тази възраст майките и бащите ако са помощници, е леко излагащо и показател за неспособността на човека да се справя сам и да бъде самостоятелен.
Според Амбър Смок личният пример е много показателен, а хората със слухов дефицит трябва да работят заедно с чуващите за решаване на проблематиката, свързана с тях. Комуникацията между двете групи хора е от особено значение за намирането на решения, и не би трябвало нито глухите, нито чуващите да изземват решаването. Партньорството има много ползи, и една от тях е, че няма командващ, а всичко се прави заедно, в името на взаимното уважение към човешките права и достойнство.
—————–
За „Access living”:
Институцията, чийто представител като директор по въпросите на застъпничеството се явява Амбър Смок, е създадена през 1980 г., и е ангажирана с насърчаване на приобщаването за хората с увреждания, за да живеят по-самостоятелен и пълноценен живот. В САЩ „Access living” (в буквален превод “Достъпно живеене” е национално призната като водеща сила в застъпничеството на общността с увреждания, защитаваща гражданските права на хората и оборваща стереотипите за тях. Техният персонал и доброволци съчетават знания и личен опит, за да предоставят на хората с увреждания програми и услуги за достъп до всички аспекти на живота, както и ги учат да се застъпват за себе си. Идеалната цел е да се премахнат пречките, които стоят пред хората с увреждания, за да могат да живеят достойно и да имат добро бъдеще.
Автор на текста и колажи: Христина Чопарова
Снимки: Хр. Чопарова
Фото кредит: Александър Добрев
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa право дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия