„Повярвай, че можеш и си изминал половината път до успеха.” /Теодор Рузвелт/

Много хубава мисъл. Успехът обаче не е непременно в това да постигнеш нещо повече от останалите или да имаш нещо, което те нямат. Извън по-големите или по-малки цели, чието постигане удовлетворява, успехът е и в това да постигнеш (в себе си) онази златна среда и баланс, при която вярата ти няма да зависи или да се определя от друг, освен от теб. За съжаление мнозина насочват вярата си към обекти извън себе си, а те са твърде променливи, за да може и самата им увереност да остане стабилна. Самоувереността в никакъв случай не означава арогантност или сбор от негативни характеристики на Егото. Самоувереността е престой в онази твърдина от вяра в себе си, която ви дава достатъчно решимост да действате с убеждението, че можете и правите най-доброто за себе си и другите.

Жестовете, закодирани в езика на тялото, както и открито използваните от хората със слухови дефицити, обуславят особена култура на невербалната комуникация, която има своя специфика. Зрителният контакт, израженията на лицето, определени модели на тактилен контакт (докосване при разговор), изразителните движения на ръцете, спокойното устно артикулиране са само част от културата на изразяване, която може да бъде разбирана от различни групи от населението по целия свят. Нашата собствена култура обуславя и начинът, по който си служим с невербалната комуникация.

1747 година. Франция. Време на изгубени войни, безкрайни сблъсъци между съд и праламент, религиозни вражди. И върлуваща едра шарка, която щедро отнема животи. Силно отрицателната репутация на „вечния юноша” Луи XV тегне над отслабената и дискредитирана монархия, в която 15 години по-късно ще избухне революция. В такива условия в региона на Турен се ражда Пиер Деложe (Pierre Desloges), първоприходецът в образованието на хора без слух и говор. 

В антропологичните среди името на Рут Бенедикт (Ruth Benedict) неизменно се свързва с това на Маргарет Мийд, но малцина знаят, че родената в Ню Йорк на 5 юни 1887 година антроположка е била с увреден от морбили слух.

Ани Джъмп Кенън (Annie Jump Cannon) се ражда на 11 декември 1863 г. в Доувър, щатa Делауеър. Като дете изпитва влечение към математиката, често гледа звездите нощем и техния блясък през 1880 година я отвежда в колежа Уелсли, един от най-добрите училища за жени, където записва физика. Но по време на следването си трудно понася студените зими в щата Масачузетс, които често я хвърлят в обятията на грипни инфекции. Скарлатината също не я пощадява. От година на година слухът ù намалява, докато накрая на Ани Кенън ù е възможно единствено да разчита по устните.

 До 2005 г. образованието на глухите хора във Франция е въз основа на устно обучение, а жестовият език е бил забранен в училищата. Комуникацията с глухи хора е трябвало да бъде устна, чрез значително ограничаване на взаимодействията на глухи хора с чуващи извън семействата им. Такова изключване се възприема като непоносимо морално насилие от хората без слух и е довело до това, че те постепенно губят самочувствието си, както са показали и последните социологически проучвания във Франция. С решаването на този проблем се заема един новатор - Франсоа Гуденьов чрез проект, наречен Web Sourd.

Тереза ​​де Картахена (Teresa de Cartagena), подобно на много от необикновените жени в европейската история, е аномалия за своето време. Не само че тя е добре образована, изключително благочестива, но и глуха – все неща, които сами по себе си я правят изключителна. Тя също е новаторски автор по темата за равенството между половете в средновековна Испания. Уникална в способността си да тълкува католицизма през 15 век с аргументите на феминизма и равните права, Тереза много допринася за промяната на хода на религиозния и академичен дискурс по темата на библейското тълкуване и вярвания.

Изобретателят на телефона Александър Греъм Бел (Alexander Graham Bell) счита за истинското дело на живота си заниманията с проблематиката на хората без слух. Именно въпросите на комуникацията за глухите хора и в частност на майка му, го карат да изследва загадката на човешкия слух и да започне първите експерименти, сред които аудиометрията (регистриране на слухочувствителност в децибели), и “фоноавтографа”. Това  негово изобретение е предвестник едновременно на телефона и грамофона, записва човешкия глас като непрекъсната начупена линия.

Срещате или ви се налага да се срещнете с човек, за когото знаете, че не чува. Не знаете нищо повече, освен това. Изпитвате известно притеснение, защото не знаете как точно е правилно да общувате с него, нито как и доколко ще се разбирате взаимно отвъд бариерите на тишината. В настоящата публикация споделям личния си опит и препоръки, базирани на дългогодишната ми комуникация с хора без слух (глухи), хора с частична слухова загуба (тежко чуващи), както и хора с различна степен на слухови затруднения (оглушали). Когато е налице желание за общуване, начини ще се намерят. 

В много от държавните учреждения в България административното обслужване не е съобразено с възможността за добра взаимна чуваемост или визуален контакт с представители на всички културни групи в българската нечуваща общност: Глухи, тежко чуващи, оглушали и лица със слухови затруднения. Какво е решението и какви са правилните начини за комуникация съобразно комуникационните средства на нечуващите? Статията е базирана на наблюдения и проучвания от дългогодишен личен и професионален опит.