Роден на 21 февруари 1875 г. в Оскалуза (щата Тексас) като Лутър Хейдън Тейлър, той е без слух от самата си поява на света. Детството му преминава в семейната ферма в селския район Джеферсън, където расте заедно с двама по-големи братя и две по-големи сестри. Когато е на 10 години, живее в Института за глухи и неми в Олат, както се е наричало по онова време Канзаското училище, където малкият Лутър остава до гимназиална възраст. В училищния бейзболен отбор играе на позицията питчър, занимава се малко и с бокс, тъй като мечтата му всъщност е да се реализира на боксовия ринг, но родителите му не споделяли същите намерения.
По това време държавата гледа на нечуващите като на хора с увреждания. Затова името на училището, където се обучава Тейлър, премахва от името си определението „глухонеми”, за да не създава стереотипи за онези ученици със слухова загуба, които нямат затруднения с говора. За повечето обучаващи се там момчета бейзболът е нещо, което могат да правят и го правят добре.
През 1895 г. Тейлър се дипломира като веледиктор (избран от класа лидер, който държи прощалната реч на церемонията по завършването, бел. моя). Атлетичният младеж продължава да се занимава с полупрофесионален бейзбол с отбора на Невада, докато живее на пансион в Олбъни и заработва като печатар, за да се издържа.
През лятото на 1900 г. обаче съдбата му се усмихва, когато през август влиза във Висшата бейзболна лига и започва да играе за нюйоркския отбор „Гигантите” (Джайънтс – New York Giants). Още в първия му мач петима играчи от Бостън се възползвали от глухотата му, опитвайки се да откраднат позициите му на трета база. Но той отишъл при всеки от тях и със знаци им дал да разберат, че знае какво правят и че може да „чуе” кражбата им съвсем ясно.
Две години след началото на кариерата му Лутър Тейлър вече един от най-скъпоплатените бейзболисти, съгласявайки се през март 1902 г. да играе за повече пари като титуляр в четири мача на отбора „Бронкос” (Кливланд). С „Джайънтс” обаче той остава цели осем години, когато през 1908 г. се оттегля заради болки в ръката.
Бидейки дълбоко глух, Тейлър общува на терена и със съотборниците си чрез жестов език. Тъй като не се справял добре с говоренето, приема за свой прякор името Дъми (от англ. dummy, чието значение е както „мълчалив”, така и „тъп”, бел. моя). За Тейлър обаче думата е някакъв израз на нежност и предпочитал да го наричат „Дъми”, което не считал за унизителен термин, а като гордо изявление за това какъв е.
В края на 19-ти и началото на 20-ти век много от професионалните глухи играчи в бейзбола приемат този прякор (както Уилям „Дъми” Хой, Ед „Дъми” Дъндън и др.), подчертаващ принадлежността им към микрообществото на хората без слух и с трудности в говора. И въпреки че много издания по онова време протестират срещу прякора, считайки го за презрян, бейзболът е игра, в която по принцип и чуващите играчи си подават знаци в пълно мълчание.
Твърди се, че Лутър „Дъми” Тейлър е спомогнал да се разшири и направи универсална употребата на жестовия език в съвременния бейзбол, чрез утвърждаване на знаци за подаване на топката. Определено е повлиял на начина, по който се играе тази игра. Днес, когато съдията прави стартовото повикване, има жест с ръка, който е въведен по времето на Тейлър, с цел нечуващите бейзболисти да виждат какво се съобщава.
Според съотборниците му в „Джайънтс”, те не само са го приели в отбора като играч и колега, но и като член на семейството. Мениджърът Джордж Дейвис научил жестовия език и насърчавал останалите играчи да правят същото, а когато неговия пост заел през 1902 г. Джон Макгроу, традицията се запазила.
„Всички можехме да четем знаци и да общуваме с жестовия език на глухите, защото Дъми Тейлър приемаше като обида, ако не се научиш да разговаряш с него. Той искаше да бъде един от нас, да бъде пълноправен член на екипа. Ако отидехме на водевилно шоу, той искаше да знае каква е всяка шега и някой трябваше да му я обясни. Така че всички се научихме да жестираме, дори когато тренирахме през цялото време” – си спомня съотборникът Фред Снодграс в книгата на Лорънс Ритър „Славата на тяхното време” (The Glory of Their Times, 1966).
По време на осемте си сезона във Висшата безйболна лига успехът на Тейлър му печели признание в медиите за нечуващи, включително в „Тихият работник” (The Silent Worker), и той се превръща в модел за подражание и герой за Глухите, които го считат за чудо, а на всеки мач го следват тълпи от фенове със слухова загуба.
За пръв и единствен път двама глухи професионални играчи в бейзбола се изправят като съперници на терена, когато през май 1902 г. Дъми Тейлър се състезава срещу Дъми Хой в Синсинати (Охайо). Когато се видели, Хой жестирал на Тейлър „Радвам се да те видя”. И въпреки че отборът на Хой „Червените” (Red) губи от „Гигантите” (Giants), тази среща между двамата остава като пример за спортсменство.
На Дъми Тейлър му се носела славата на шегаджия, който не се съобразявал с решенията на съдиите и реферите. Затова е леко иронично, че когато приключва кариерата си във Висшата лига, известно време Тейлър се занимава със съдийство.
Преди мач имал навик да разсмива съотборниците си с джиу-джицу хватки, винаги се усмихвал, и без значение дали в съблекалните или на терена, винаги се държал шегобийски. Ако се кажела шега, карал да му я повтарят с пръсти и жестове, след което издавал „какофинично кикотене, което минавало за смях”. За да разсее противниковия питчър, Тейлър имал навик да издава някакъв тракащ писък, който съотборникът му Майк Донлин сравнил с „писък на лудо магаре”. Звукът бил толкова дразнещ, че веднъж съдията изхвърлил Дъми от игра, което е единственият случай на отстраняване на глух играч по причина „твърде шумен”.
Друг път съдията отказал да свири мач заради спускаща се тъмнина, и Тейлър се явил на терена в пожарникарски одежди, размахвайки запален фенер. Крещели му да напусне, но тъй като не ги чувал, продължил, докато играта не била обявена. В друг случай, когато съдията решил да отложи мач заради дъжд, нечуващият шегаджия се появил с гумени ботуши и дъждобран. Случвало се дори да прокълне съдия с жест, но за негово нещастие съдията разбирал езика на знаците и му заявил пред цялата публика, също със знаци, че не може да го нарича „сляпа бухалка” и го отстранил от терена.
След оттеглянето си от бейзбола Дъми Тейлър се завръща в училището в Канзас, където работи като треньор по бейзбол, футбол и баскетбол, а после тренирал младежи в щатите Айова и Илинойс. През 1927 г. няколко вестника съобщават новина за кончината му, която се оказва грешка заради прякора „Дъми”, отнасяща се до друг нечуващ питчър.
Колоритният бейзболист се сбогува със света на 22 август 1958 г., на 83-годишна възраст. През 1961 г. Държавното училище за нечуващи в Канзас нарича спортната си зала на негово име.
NB: Статията е подготвена за целите на календарния ни проект "Тиха Уикипедия" за м. Февруари. Цитирането ни като източник е задължително!
Преведе от английски и разказа: Христина Чопарова
Изображения: Fineartamerica, Jeffcountynews, Alchetron
Сдружение НЦАК "Ние ви чуваме" е носител на изключителните права да публикува тази статия