Когато става дума за любов, дефинициите за нормалност не са работещи. Трима млади хора ще научат, че когато обичаш, най-важното е щастието на другия, дори ако то не е свързано с теб. Какво се случва, когато се срещнат младеж без слух и момиче с аутизъм? Това разказва индийската романтична комедия „Барфи” (Barfii, 2012).

Един от претендентите в 93-тото издание на наградите „Оскар” на Американската филмова академия е драмата на режисьора Дариъс Мардър „Sound of Metal” (2019). Преведена у нас като „Без звуци в живота”, двучасовата пълнометражна лента има шест номинации – за най-добър филм, главна мъжка роля, поддържаща мъжка роля, звукови ефекти, монтаж и най-добър сценарий. Нека надникнем в историята за барабаниста, който губи внезапно слуха си.

В средите на киноманите без слух той е легенда. Известен с неподражаемия си хумор, вдъхновяващ с това, че не е способен да стои без занимание и прави от телевизия до театър. Гастролира със стендъп комедията си по света, демонстрирайки безкрайна страст към актьорското майсторство. Продуцира, режисира и прави всичко възможно, за да популяризира езика на жестовете. Си Джей Джоунс (CJ Jones), неуморният филмотворец. 

Да се чете по устни е умение, което някои хора със слухова загуба владеят доста добре. Умение, което може да спаси живот или да разреши заплетена ситуация. В крими драмата „Чети по устните ми” (Sur mes lèvres, 2001) на Жак Одиар това умение се превръща в ценно предимство за разкриване на гангстерски план.

Тишина и мълчание не са едно и също, въпреки че в английския език и двете думи се изписват с една - „Silence”. Тишината е обичайното състояние на реалност, лишена от шум и звуци. Но мълчанието е въпрос на личен избор. Какво би станало, ако този избор е наложен принудително и дори е животоспасяващ? Дали хората осъзнават колко шум произвежда отделният човек, и биха ли могли да се научат да пазят тишината по принцип, а не само ако от това зависи животът им? И какъв е наистина един живот, в който е постоянно тихо както отвътре, така и отвън?