Какво е медийна грамотност?
Преди всичко, това е способността за критична обработка на постъпващата информация, която всеки допуска в своето полезрение чрез медиите и техните продукти. В комуникацията между онова, което телевизията, киното, радиото, пресата, фотографията, рекламата и интернет предлагат, и това, което се потребява, се случва обмен, който влияе на живота, на начина на мислене, на светоусещането, формира поведение. Медиите не могат да определят какво или как да мислят потребителите на продуктите им, но им предлагат ЗА какво да мислят. Това предполага наличието на своеобразен вътрешен барометър за преценка достоверността на информацията, за отграничаване на истинско от фалшиво, за усет към манипулацията. Затова и напоследък темата за медийната грамотност се разглежда в контекста на образованието, което да започва от ранна детска възраст, тъй като грамотността се изгражда. Медийната грамотност е възпитание в качествено потребление на медийно съдържание.
Как се разпознава медийно грамотният потребител?
Той е преди всичко добре образован, любознателен, с естествена склонност да подлага на съмнение всичко, в което се опитват да го убедят медиите. В 21 век хората имат безкрайно много възможности да избират сами към какво да насочват вниманието си, къде да отдават време и с какво да нахранят глада си за информация, според възрастта и интересите си. Но когато говорим за медийна грамотност, въпросът е дали е налице способността им да долавят, например, разликата между „интересно за обществото” и „от интерес за обществото”.
Разбира се, в журналистиката фактите са свещени, коментарите – свободни. Достатъчно е да се обърне внимание на начина, по който се коментира един медиен продукт. Медийно грамотният потребител коментира аргументирано и градивно, с компетентност, базирана на образованието, познанията и ерудицията му. Точно поради тях, когато има несъответствия в предоставената информация, той може да ги забележи. Свободата на словото предполага безпрепятствено движение на истини и заблуди, но медийната грамотност има точно такава идеална цел – подпомагане на потребителя да се ориентира в движението. Когато този потребител е със слухова загуба, толкова по-необходимо е да бъде добре и правилно ориентиран.
Какви са информационните потребности на хората със слухова загуба?
Една значителна част от гражданското общество у нас няма достъп до медийно съдържание. Това са хората с частична или пълна загуба на слух. Притежателите на частична слухова загуба са ползватели на технически помощни средства, с които достъпът им до радио и телевизионни медийни продукти е значително по-улеснен. Но за хората с пълна слухозагуба (определящи се като глухи), този достъп е нулев. Налага се ревизия на понятието „достъп”, тъй като за глухите хора потреблението е обвързано не просто с избор на определена медия, а с осмислянето и разбирането на информацията от нея. За да се случи това, медията трябва да предложи на нечуващите хора достъп чрез субтитри или жестов превод на медийното съдържание.
Тук комуникационните потребности на хората с частична и пълна слухова загуба са изравнени с информационните. И докато за глухите хора жестовият език е предпочитан, субтитрите като писмена реч са разбираеми от всички хора със слухов дефицит, независимо от степента на слуховата им загуба. Макар и дистанцирани от света поради физическа невъзможност да го чуват, нечуващите потребители е нужно да имат достъп до него, за да упражняват правото си на информираност и избор на съдържание. Този избор не е особено голям, защото са поставени в ситуация да избират само между онези медийни продукти, чието съдържание е субтитрирано. Така изборът на медийни продукти се свежда до чуждестранни филмови кинопродукции, тв предавания със субтитри (обикновено чуждестранни канали), и телевизионни емисии или предавания в българското медийно пространство, които включват жестов превод или (суб)титри.
Жестовият превод в ефир има предимството, че улеснява достъпа за аудиторията с тотална слухова загуба. Но той има няколко недостатъка: разбираем е единствено за глухите хора; прозорецът за жестов превод е малък и при голямо разстояние от тв екран устната артикулация на жестовия преводач не се вижда добре – това създава предпоставки за погрешно разбиране поради сходството на жестове, които без артикулиране могат да имат друго значение.
Субтитрите осигуряват по-добър достъп до медийно съдържание, а биха могли да вървят и в комбинация с жестов превод. Това би било идеалното решение за удовлетворяване информационните потребности както на хората с тотална, така и на тези с частична слухова загуба.
Не бива да се забравя един много важен факт – връзката време-темпоритъм. При жестов превод дори най-професионалният преводач не е в състояние да превежда дословно всяка казана дума, особено при бърз темпоритъм на говорещия. По същата причина дори най-подробните субтитри (каквито са затворените), не биха били в състояние да предадат изцяло вокалната атмосфера. Идеята на затворените субтитри е да съдържат максимума информация от звукове (звън на телефон, отваряне на врата, смях, музика), за да може нечуващият зрител да си допълва визуалната картина. Те безспорно биха успели, но поради обема им трудно биха могли да се синхронизират времево между смяната на два кадъра.
Разбира се, оптималният вариант е субтитрите да са изчерпателни, доколкото е възможно, но да са с такъв обем, че да не избързват или изостават, което неминуемо би довело до влошаване на качеството на приемане на информацията – независимо дали в реално време, или не.
Как ограниченият достъп влияе на медийната грамотност на хора със слухова загуба?
Спецификата на достъпа при тях е недостатъчно проучена, за да се види какво точно е нивото на обмен между медиите и хората без слух. Каква комуникация се осъществява между медиите и тази аудитория? Как формират мнението си, ако имат само частичен достъп до информацията? Каква част от медийното съдържание наистина достига до хората със слухова загуба?
Нека приведем пример за ограничен достъп. Когато Емил Чолаков съобщава прогнозата за времето, зрителите освен метеорологичната информация получават като бонус и забавна шега, поднесена с неподражаемия маниер на водещия синоптичната прогноза. Един човек без възможност да чува, гледайки телевизионния екран по същото време, би могъл да се ориентира за времето по изнесените визуални данни (градуси, проценти, метеорологични изображения), но със сигурност няма да улови нито хумора, нито да разбере какво толкова смешно има в една емисия за времето.
Хората с естествен слух без проблем улавят интонации, особености в лексиката на водещите и изграждат една особена чувствителност към грамотността в медийния бранш. За нечуващите това остава съвършено недостъпно. Все пак повечето хора със слухова загуба притежават наистина добри способности за разчитане на микромимика и да преценяват доколко е искрено онова, което им съобщава събеседникът. Това е огромно предимство в личностната комуникация, но затруднение в медийната, тъй като динамиката на предаванията и смяната на планове в телевизията не дава възможност за постоянно разчитане на артикулацията. Концентрацията върху целия медиен продукт като цяло е трудна заради тази фрагментарност на вниманието. Зрител с тотална слухова загуба не може да усвои напълно медийното съдържание, защото му липсва звуковия фон при смяната на кадрите и плановете.
В радиото или в интернет рядко има стенограми на записи, които дават подобна пълнота. Радиопредаванията обикновено не са субтитрирани, съдържат малка част от темата и обикновено тя е резюмирана. За хората с естествен слух не представлява трудност да изгледат (и изслушат) записа, но за човек без слух казаното в него ще бъде недостъпно. Дори да умее да разчита по устни, ще е твърде голямо предизвикателство и напрежение да проследи и 15 минути от записа.
Всички тези особености показват, че аудиторията със слухова загуба има труден достъп до детайлна медийна картина. Затова влиянието на медиите върху психиката, езиковите норми, образованието и социализацията на хората без слух няма как да бъдат отчетени като показател по темата „медийна грамотност”. Тихият свят не потребява медийни продукти не защото не се интересува от тях, а защото в неговия случай понятието за достъп има съвсем различна конкретика и параметри. И за да се случи медийна комуникация, в която да участват и потребители без слух, е нужно медиите да се отнесат внимателно към понятието достъп. В противен случай неволно биха се превърнали в дискриминатори – искайки внимание към себе си, те самите в същото време нехаят за вниманието на зрителите със слухова загуба. А това е една значителна част от аудиторията, която медиите губят просто защото не смятат за важно да се занимават с осигуряването на по-специфичен достъп за тези потребители.
Изгубени в превода или ролята на близките
Разбира се, можем да допуснем, че хората със слухова загуба следят медийни продукти в компанията на близки или приятели, които им помагат с разяснения. Няма как човек без слух да има изградено мнение по дискутирана тема, ако не е разбрал изобщо за какво става въпрос, или само частично е осведомен за същината ѝ. Не е едно и също да получи в резюме, например: „Говорят за ......”, и да му бъде обяснено подробно кой какво е казал точно, какво не е казано, какви въпроси е задал водещият и какво не е попитал. Подобни разяснения обаче отклоняват вниманието и на обясняващия от медийното съдържание в момента. По-съществено е друго: по този начин разясняващият неволно може да предаде субективната си оценка на нечуващия човек и да му повлияе емоционално.
Изразът „жестомимика” не е случаен – лицевата мимика не само придава допълнителна изразителност на жестовете. Тя подсказва и задава емоционалния оттенък на предаваното. Това създава елемент на доверие и близост между превеждащия и аудиторията. Затова ползвателите на жестовия език предпочитат преводачи, към които изпитват доверие. Те са техният „мост” за обмен и доставка на информация. Бидейки с невъзможност сами да я получат, осмислят и анализират, глухите хора попадат под влиянието и зависимостта от лицата, които им обясняват – независимо дали това са техни приятели, родители или професионални преводачи. В резултат на така потребявана информация, може да се каже, че хората без слух са излъчватели на вторична субективна информация. Тоест, те получават информацията не директно, а чрез посредник, поемайки и субективизма му. На база този начин за усвояване на информацията могат да се получат и двойно субективни мнения.
Проучване на информационните потребности и навици сред хората със слухов дефицит
Въпросите, повдигнати в тази публикация, са твърде много. В опит да получим поне част от отговорите им, с фондация „Медийна демокрация” създадохме Анкета за проучване интересите на хората със слухова загуба към медийни продукти, към начина на потреблението им, мненията им за качеството и достъпа до информация. Такова дълбочинно изследване на информационните навици и потребности сред аудиторията със слухови дефицити досега не е правено. Надяваме се анкетата да хвърли известна светлина върху нагласите и очакванията в тихия свят към медиите, което от своя страна да доведе до една по-добра комуникация, до напредък в предлагането и потребяването, както и до повишаване на медийната грамотност сред хората с частична или пълна слухова загуба.
Автор на текста: Христина Чопарова
Изображение: wakefielddeaf
Cдpyжeниe HЦAK "Hиe ви чyвaмe" e нocитeл нa изĸлючитeлнитe пpaвa дa пyблиĸyвa тaзи cтaтия